— Още не знаем кой е — каза Карела.
— Ще изчакам да му прегледаш джобовете — рече Хортън. — И без аутопсия можеш да кажеш, че причина за смъртта е нарезна рана на гърлото.
— Аз какво ви казах! — обади се Монро.
— Какво? — попита Хортън.
— Нищо — отвърна Моногън и се изхили на Монро.
— А кучето? — попита Карела.
— Какво куче?
— Ей това. Няма ли да прегледаш и него?
— Аз не преглеждам кучета — извърна се Хортън.
— Помислих, че…
— Не съм ветеринар и не преглеждам кучета.
— А кой ги преглежда? — полюбопитства Карела.
— Откъде да знам. От толкоз години работя в медицинската експертна служба, но никога не ми се е налагало да преглеждам умряло куче.
— То е още живо — вметна Карела.
— Тогава защо искаш да го прегледам?
— За да кажеш какво му има.
— Как да разбера какво му има? Не съм ветеринар.
— Кучето е в безсъзнание — каза Карела. — Помислих си, че ще му хвърлиш едно око, за да ни кажеш…
— Това не е моя работа. Моята работа я свърших. Дай ми да подписвам каквото има за подписване. Ще почакам, докато установиш самоличността му.
— Не знам дали фотографът вече е свършил с него — засуети се Карела.
— Ами кажи му да побърза.
Откъм линейката се зададе санитарят, потривайки ръце от студ.
— Готов ли е?
— Вижте какво — рече Карела, — чуйте ме всички. Дайте да я караме по-спокойно.
— Аз чакам от…
— Хич не ми пука колко чакаш — сряза го Карела. — Имаме убийство. Нека се държим по-спокойно, ако обичате.
— В този град умират хора — напомни пак санитарят. Карела не му отговори. Отиде при полицейския фотограф, който правеше снимки на кучето:
— Свърши ли с мъртвеца?
— Направих му само моментални снимки — докладва фотографът.
— Добре. Но снимай по-бързо — каза Карела. — Всички дават зор.
— Не съм му взел отпечатъци от пръстите.
— Медицинският експерт иска да му сложим найлонови торбички на ръцете.
Междувременно един лабораторен техник започна да очертава контурите на трупа с тебешир. Фотографът го изчака да свърши и започна отново да снима. Блеснаха светкавици, от които медицинският експерт запримига. Санитарят, изгарящ от нетърпение, отново бе отворил задната врата на линейката. Майер придърпа Карела встрани. И двамата бяха тръгнали към един ограбен склад, преди да ги изпратят на площада. И двамата бяха облечени с якета и плетени вълнени шапки.
— Какво да правим с кучето? — попита Майер.
— Не знам — сви рамене Карела.
— Не можем да го оставим тук, нали?
— Прав си.
— Тогава какво да правим?
— Откъде да знам? Най-добре да повикаме ветеринар. Ти имаш ли куче?
— Не, а ти?
— Най-добре да докараме веднага ветеринар. Може да са го отровили или да са му направили нещо.
— Прав си — съгласи се Майер. — Най-добре да позвъня на Мърчисън да изпрати някого.
— Как се казваше онази служба за кучета, дето надушват наркотици?
— Коя?
— Сещаш се коя. Там би трябвало да имат ветеринар.
— Може би имат. Най-добре да позвъня и да видя какво може да се направи.
— Добре, действай. Мисля, че фотографът вече свърши с трупа. Ще трябва да го обискирам.
Майер отиде до най-близката патрулна кола, размени няколко думи с униформения полицай и посегна към радиотелефона. Карела се приближи до фотографа, който зареждаше апарата с нов филм.
— Може ли вече да му прешаря джобовете?
— На твое разположение е — кимна фотографът.
В джобовете на връхната дреха на мъртвеца Карела, откри само кутия кибрит и жетон за метро. В десния джоб на панталона имаше още един жетон за метро, ключодържател с два ключа и дванадесет долара и четири цента на монети по двадесет и пет, десет, пет и един цента. В левия джоб на панталона откри портфейл със седемнадесет долара, всичките банкноти по един долар, и удостоверение в пластмасов калъф, издадено от Школата за обучение на кучета-водачи, намираща се на улица „Саут Пери“ номер 821. На лицевата част на удостоверението бе написан на машина следният текст:
УДОСТОВЕРЕНИЕ ЗА САМОЛИЧНОСТ НА ДЖЕЙМС Р. ХАРИС ЖИВУЩ НА ЮЖНА СЕДМА УЛИЦА НОМЕР 3415, ИЗОЛА, И НА НЕГОВОТО КУЧЕ-ВОДАЧ СТЕНЛИ, ПОРОДА ЧЕРЕН ЛАБРАДОР.