— Госпожице Уелс — реши той, и изглежда улучи правилния тон. Тя кимна утвърдително, продължавайки да гледа обувките си. Бутилките с лосион до стената светеха с пъстра отразена светлина. — Кога я видяхте за последен път?
— Преди да почна работа тук.
— Кога по-точно?
— Преди около шест месеца. През май. Това шест месеца ли прави?
— И оттогава не сте я виждала?
— Не.
— Бяхте ли близки?
— Беше ми много симпатична. Може и да съм я обичала.
— Но не сте я виждали от месец май досега?
— Не.
— През това време разговаряли ли сте с нея?
— Искате да кажете по телефона?
— Да.
— Опитвах се да й се обаждам поне веднъж седмично. Беше сляпа, нали знаете… Как би могъл, кой би могъл… — Стефани поклати глава.
— Кога разговаряхте с нея за последен път?
— Миналата седмица.
— Кога по-точно?
— Май беше четвъртък вечерта. Сряда и четвъртък са ми почивни дни.
— За какво разговаряхте?
— Ами както обикновено.
— За какво?
— Ами тя не знае, че работя тук. Излъгах я. Затова и престанах да я навестявам. Ако трябваше да живея тук и да се виждам с нея, тя можеше да ме усети. Слепите хора по-усещат лъжата, а не можех да понеса да разбере. Нямам майка и леля Хес ми беше единственият близък човек. Не исках да й причинявам болка.
— Къде й казахте, че работите?
— Казах й, че съм стюардеса и че трябва да живея в Чикаго, а тук ще мога да се отбивам само от време на време. Като й звънях, казвах й, че я търся от летището, че гледам да си подредя полетите така, че да мога да я посетя. А иначе редовно й пишех.
— Как успявахте да й пишете?
— В какъв смисъл?
— Нали тя мислеше, че живеете в Чикаго?
— А, там имам една приятелка, и тя работеше преди в „Таитианският клуб“. Тя ми изпращаше писмата на леля, а моите писма ги пускаше от Чикаго.
— Нямаше ли да ви е по-лесно да напуснете тази работа и да се захванете с нещо, което леля ви би одоб…
— Тук доходите си ги бива — усмихна се тъжно Стефани.
— А как започнахте работа тук?
— Не ми се говори затова. Трябваше ми работа и толкоз.
— В този град има колкото искате работни места.
— Ама там не плащат колкото тук. Тук получавам пари, които са ми достатъчни, та даже успявах да изпращам и на леля Хес по някой долар от време на време. Освен това, исках Бенц.
— Какво?
— Мерцедес Бенц. От малка съм мечтала за такава кола. Така че се отзовах на една обява в едно от мръснишките списания и започнах работа тук. Сега изплащам колата и въобще печеля много пари. Освен това ме бива — заяви Стефани не без гордост. — Правя чудесни минети.
— Колко често изпращахте пари на леля си?
— Изпращах й от време на време.
— По колко?
— По петдесет, по сто долара. Зависи.
— А някой знаеше ли, че тя получава тези пари от вас?
— Защо питате? Да не са я ограбили?
— Не изглежда да са я ограбили, но понякога хората започват да завиждат и…
— Не съм й изпращала много пари. Изпращах й по малко, но от тях състояние не е могла да направи. Пък и леля ми много-много не споделяше своите работи с хората. Не вярвам да е казала на някого, че получава пари от мен.
Иззад вратата се зачу отново смях. Женски смях, искрен и непресторен. Стефани взе книжна салфетка от една кутия, изсекна се и погледна часовника си.
— Последният път, когато говорихте с леля си… — започна Карела.
— Слушам ви — каза Стефани, — но бихте ли побързали? Заплатихте само за половин час, а тук държат на точността.
— Тогава каза ли ви, че се страхува от нещо?
— Не.
— А да е получавала заплашителни писма или телефонни обаждания?
— Не.
— Нещо друго да я е тревожило?
— Нищо — каза Стефани.
— Нищо — повтори Карела.
Шофирайки обратно към Ривърхед, с развалено отопление и замръзнало стъкло, започна да осмисля получената информация. От Стефани Уелс не бе научил почти нищо. С ръкавицата си разтри скрежта на стъклото и разчисти пространство с размерите на пъпеш. Знаеше, че съвсем след малко то щеше пак да се заскрежи, но междувременно се опита да се порадва на лукса, на това, че виждаше пътя пред себе си. Още нямаше единадесет и половина и движението не бе голямо.
Случаят бе започнал в четвъртък с убийството на Джими Харис, бе продължил в петък сутринта с убийството на жената на Джими, след това се бе придвижил на зиг-заг през града и щата и с убийството на Хестър Мейтиесън бе стигнал до задънена улица. Четвъртък, петък и събота. Бяха минали цели три дни, а нямаше още нищо.