— Провери ли задния двор?
— Проверих го след като излязох от сградата. Не видях да е копано.
— А саксията как изглеждаше?
— Какво имаш предвид?
— Съдържанието й беше ли изсипано на пода?
— Говориш за пръстта?
— Да, за почвата.
— Не, беше си в саксията.
— Добре, тогава, след като убиецът е изсипал на пода всичко, което е могло да се изсипва в дома, защо не е направил същото със саксията?
— Тогава може и да не е бил убиецът — каза Майер и присви рамене. — Като присвия рамене и ме цепи главата — каза. — Не трябва да пия повече. Наистина не трябва да пия. Мога да нося и не се напивам, но на другия ден имам страшен махмурлук.
— Какво пи? — попита Карела.
— Скоч. Защо питаш? Има ли значение какво съм пил?
— От някои напитки махмурлуците са по-лоши. Джинът предизвиква лош махмурлук. Бърбънът — също. Най-лош е конякът.
— Пия скоч и пак имам махмурлук. Това е, защото съм евреин.
— И какво от това?
— Индианците и евреите получават страхотен махмурлук от пиенето на скоч. Ти не знаеш ли?
И двамата се засмяха и продължиха да се смеят, когато показаха значките си на дежурния полицай пред 85-и участък. Полицаят огледа значките и кимна. Нещо не му харесаха притежателите им, но все пак ги пусна, нека с тях се разправя дежурният сержант. Сградата на 87-и участък приличаше много на сградата на 85-и. Зелени кръгли осветителни тела от двете страни на входа, широки стълби, водещи към въпросния вход, метална релса пред бюрото на дежурния сержант, седнал зад него във величествената поза на английски съдия. Показаха и на него значките си и изразиха желание да разговарят с някого от детективите.
— С кого по-конкретно?
— С всеки, който е запознат с дейността на уличните банди от квартала.
— Тази работа ще я свърши най-добре Джоунси, ако питате мен — реши сержантът и набра някакъв вътрешен номер. — Майк, Джоунси горе ли е? Я ме свържи. Джоунси! Тук са дошли двама детективи и искат да питат нещо за уличните банди. Можеш ли да ги оправиш? — След това повдигна поглед към двамата и попита: — Вие откъде сте?
— От 87-и.
— От 87-и са. Добре — сержантът изключи телефона. — Отивайте на горния етаж, Джоунси ви чака. Как е Дейв Мърчисън? Нали той е сержант при вас?
— При нас работи.
— Пратете му много здраве от Джон Суини. Едно време обикаляхме заедно с него улиците в Келм Пойнт.
— Ще го поздравим.
— Попитайте го какво мисли още за яйцата с шунка — каза Суини и се засмя.
Детективите от 85-и участък се бяха сетили да съберат пари и да закупят табела със старовремски вид, на която пишеше „Детективско отделение“ и бяха поставили под нея още по-старовремска ръка със сочещ показалец, която уточняваше месторазположението му на въпросното отделение. Майер и Карела тръгнаха по излъсканите стълби, сякаш си бяха у дома. Свий зад ъгъла, продължи по коридора и ето те при детективите. Тук обаче нямаше релса, като при тях, ролята й се изпълняваше от множество картотечни шкафове, подредени като стена. Зад тази стена имаше бюро, на което седеше едър чернокож човек по къси ръкави и с очакване в погледа.
— Аз съм Джоунси — каза той. — Влезте и заповядайте.
На бюрото му имаше пластмасова табела с надпис: Дет. Ричард Джоунс. Върху бюрото бяха разпилени стандартните бланки за писане на полицейски рапорти, списъци с най-пресните откраднати коли, снимките на търсени престъпници — всичко, което можеше да се открие и върху бюрото на който и да е детектив в града. Освен Джоунси в стаята имаше още четирима мъже. Двама от тях пишеха на машина на бюрата си. Един бе застанал до зарешетената арестантска килия и разговаряше с младо черно момиче, което беше в нея. Четвъртият се бе навел над охладителя за вода.
— Аз съм Стив Карела — представи се Карела. — А това е партньорът ми Майер Майер.
— Какво мога да направя за вас? — попита Джоунси. Детективът над охладителя рязко се изправи и започна да ругае на висок глас.
— Да го шибам, пак не работи. Какво може да му има? — Никой не му отговори. — Пак не ще да пусне вода.
— Искаме информация за една улична банда на име Ястребите.
— Слушам.
— Познаваш ли ги?
— Отдавна не са активни. Бяха голяма банда преди едно десет-петнадесет години. Половината ги взеха войници или отидоха в затвора, или ги очистиха. Другата половина пое наркопътя. От години не съм чувал нищо за тях.
— Колко души бяха?
— Ядрото може би наброяваше две дузини. Из Дайамъндбек да имаше още петдесетина души. Нали знаете, че тези банди гледат на себе си като на армии. И някои наистина са като армии — наброяват по четиристотин-петстотин души. Като се почне бой, за тях е важно колко хора могат да изкарат на улицата. Преди три седмици стана голям бой. Кълна се в Бога, една от бандите изкара около хиляда души в парка. Казват се Пътниците. Все си подбират звучни имена. Биха се с една латиноамериканска банда в парка Гроувър. Предупредиха ни от 89-и участък, защото другата банда е при тях. Бандата на Рицарите. Все едни и същи говна.