Лойд и Роксана веднага се сдушили. Предишният й приятел, едно момче на име Хенри, преглътнало цялата работа без да обели и дума. Междувременно било успяло да свикне да си бие ежедневно хероин за двадесет долара и твърдо бе поело пътя към пълната деградация. Умряло две години по-късно от една свръхдоза, горе-долу по времето, когато се бе случила предполагаемата коледна травма, за която Джими Харис разказал по-късно на майор Лемар при лечението си във Форт Мърсър.
В полицейските картотеки не се откри нищо за предполагаемото изнасилване на Роксана. Досиетата бяха много подробни и описваха съдбата на членовете на бандата: мобилизиран, затворен, наркотизиран и т.н. Не се казваше обаче нищо за някакво изнасилване в мазето или за окървавено младо момиче, захвърлено в задния двор на клуба. Нямаше и следа от информация за приемането на Роксана в спешното отделение на някоя от близките болници. Или през онзи ден дежурните полицаи не си бяха гледали работата и Роксана се бе измъкнала незабелязано, или досиетата на партньора на Джоунси бяха непълни, или такова нещо въобще не се беше случвало.
Досиетата изглеждаха добре изпипани. Според досието на Лойд, той си подал оставката от поста председател на Ястребите на зряла възраст, двадесет и три годишен, значи четири години след предполагаемото изнасилване в мазето. И след това си имал неприятности със закона, но най-голямата от тях била арестуването му преди шест години за грабеж първа степен и последвалата десетгодишна присъда. От тях излежал в затвора Кесълвю три години, след което бил условно освободен и сега миеше коли в един гараж на булевард „Ландис“. Беше вече на тридесет и една години.
Пет години по-рано, когато Лойд започнал да излежава присъдата си в Кесълвю, Роксана се оженила за един пласьор на наркотици на име Скуулхауз11 Харди.
Това било, колкото и да е смешно, истинското му име. Била двадесет и четири годишна, когато станала госпожа Харди. На двадесет и осем години била, когато Скуулхауз бил прибран на топло от щата, известен със строгите си закони против наркотиците. Очертава се Скуулхауз да не вижда жена си за много дълго време — освен в дните за свиждане. Сега той беше на тридесет и седем, а тя на двадесет и девет години. Според досието започнала да работи като козметичка в един салон на име „Бюти Хът“ през август, малко след като Скуулхауз получил двадесет и пет годишна присъда заради незаконното притежаване на осем унции кокаин.
От полицейската картотека не личеше Роксана да се е срещала с Лойд Бакстър след влизането му в затвора.
Карела и Майер благодариха на детектив Ричард Джоунс за труда и отидоха да търсят двамата някогашни влюбени, които живееха на различни адреси.
Номер 834 на Северна 89-а улица беше четириетажно тухлено здание. Откриха пощенска кутия с името на Лойд Бакстър, живеещ в апартамент номер 22, и натиснаха звънеца. Електрическата брава във фоайето забръмча моментално. Стълбището беше изключително чисто и ухаеше на дезинфекционни средства. Линолеумът по стъпалата бе протрит и на дупки, но също добре измит. През святкащия от чистота прозорец на стълбищната площадка нахлуваше светлината на студеното ноемврийско слънце. По стълбището Майер се задъха и обясни това с махмурлука си. Стигнаха до втория етаж, позвъниха на вратата на апартамент номер 22 и тя веднага се отвори.
Чернокожият мъж, който ги посрещна, бе висок поне метър и деветдесет. Беше само по панталони и имаше телосложение, с което обикновено по списанията се рекламираха достойнствата на вдигането на тежести. Бос, гол до кръста, с широки плещи и дразнещо красив, той огледа двамата полицаи с учудване, което бързо премина в раздразнение.
— Казвайте какво има — рече той с досада в гласа.
— Ние сме от полицията — поясни Карела и показа значката си. — Вие ли сте Лойд Бакстър?
— Аз съм Лойд Бакстър. И какво от това?
— Може ли да влезем?
— Какво искате? Изкарвам си честно хляба, ходя на срещи със съдията, когато ми каже, и не плюя по тротоарите.
— Знаем — каза Майер.
— Тогава какво правите тук?
— Искаме да ви зададем няколко въпроса.
— За какво.
— За нещо, което се е случило преди дванадесет години.
— Хубава работа! Че аз не си спомням какво се е случило и преди дванадесет минути.
— Може ли да влезем?
— Чакам гостенка. Даже си помислих, че звъни тя, ако искате да знаете.
— Няма да ви отнемем много време.
— Трябва да се облека — каза той и погледна часовника си.
— Може да се обличате, докато разговаряме.
— Добре тогава — отстъпи той неохотно. — Влизайте.