— Ами иди и питай Джими.
Нямаше как да се разпита Джими.
Все още обаче можеше да се разпита въпросната дама. Роксана Харди, по баща Дюма. Ако наистина я бяха изнасилили, тя щеше да бъде ценен източник на информация. Ако се окажеше, че това не е вярно, Карела не знаеше какво да мисли. И Майер не знаеше. От двамата Карела може би се ориентираше по-добре в психологията от партньора си. И двамата обаче след като се бяха нагледали на филми като „Трите лица на Ева“, „Дейвид и Лайза“, „Омагьосаната“ и „Марни“, бяха подготвени да повярват на версията на доктор Лемар, че кошмарите на Джими се кореняха в изнасилването на Роксана преди дванадесет години. Лойд Бакстър обаче току-що им бе казал, че изнасилване не е имало, че не е имало нищо, което да може да ядоса човек с неговите размери, че не е имало нищо, което да може да го накара да разкъса някого на малки парченца.
Оставаше да се разговаря с Роксана.
Откриха я едва някъде след три часа следобед. Потърсиха я първо на последния й адрес, за да чуят от хазяйката, че поне от шест месеца вече не живее там, а къде живее сега си няма представа. След това провериха в телефонния указател и намериха салон за красота на име „Бюти Хът“, та даже и позвъниха, без да очакват някой да им отговори, нали беше неделя. Така и стана, никой не им отговори, но те все пак тръгнаха натам с надежда, че в близост ще открият някое действащо заведение — денонощен магазин, бар, ресторант, киносалон — където може и да знаят името на собственика на „Бюти Хът“.
Магазините, непосредствено прилежащи към салона, бяха затворени, заложна къща от лявата му страна и също така затворен магазин за бельо от дясната му страна. По-надолу по улицата имаше отворена пицария. Беше два часа следобед и никой от двамата мъже още не беше обядвал. Поръчаха си по две парчета пица и по една оранжада и попитаха келнера дали знае кой е собственикът на салона за красота. Келнерът отговори, че салонът е собственост на една жена на име Хариет Лесър. А дали знае къде живее госпожа Хариет Лесър? Не, отговори келнерът, откъде ще я знам, тя идва тук само от време на време да хапне парче пица. А ти да не си ченге? Да, ченге съм, отговори Карела, дояде си пицата и след това с Майер си платиха сметките поотделно. Сетне отидоха в дъното на пицарията, където имаше телефонен указател, закачен на верижка.
Указателят бе мазен и опърпан, но веднага им разказа, че в града има поне тридесет и трима души на име Лесър, ако не вярваш, преброй ги. Четиринадесет от тях явно бяха фирми — „Корабостроителници «Лесър»“, „Представителство на «Фолксваген» — Лесър“ и т.н. Останаха деветнадесет Лесъра, никоя от които не се казваше Хариет. Опитаха на две имена, записани като Х.Лесър, и те се оказаха съответно Хелън и Хортензия. Едва към три часа откриха госпожа Хариет Лесър, съпруга на господин Чарлз Лесър и /ура!/ собственица на салона „Бюти Хът“. Като разбра кои са, тя веднага им даде новия адрес на Роксана Харди. Отново скочиха в колата на Карела и след двадесет минути се оказаха пред апартамента на Роксана.
Жената, която отвори вратата, бе висока и стройна, със светлошоколаден цвят на кожата и златистокафяви очи, изразяващи учудване от присъствието на двама бели мъже по никое време пред входа на апартамента.
Облечена бе в широк раиран пеньоар, развяващ се като платно на кораб около стройното й тяло и покриващ го почти цялото — от пищните гърди до глезените, под които се виждаха босите й крака.
— Кажете, моля.
— Госпожа Харди? — попита Карела.
— Да, аз съм.
— Ние сме от полицията — каза той и показа значката.
Тя я разгледа без интерес и учудването в очите й се смени от леко любопитство.
— Може ли да влезем? — попита Карела.
— С каква цел, господине? — попита тя и те усетиха в гласа й леката напевност на английския от Ямайка. Напевност, която тя бе пренесла със себе си преди седемнадесет години, още когато е била дванадесетгодишна хлапачка, непознаваща град, по-голям от Кингстън.
Карела не съобрази веднага как да отговори. Трябваше ли да я запита направо дали преди дванайсет години е била изнасилена от четирима видни представители на бандата на Ястребите? Можеше и да стори това, ако Лойд Бакстър малко преди това не го беше убеждавал, че нищо подобно не се е случвало.
— Госпожо Харди, доколкото знаем, вие сте познавала една улична банда на име Ястребите.
— Да, познавах някои членове на клуба на Ястребите. Но беше много отдавна. — В гласа й се долови мечтателност.
— Може ли да влезем, ако нямате нищо против? Бихме искали да ви зададем някои въпроси във връзка с бандата.