— Да, моля, заповядайте — тя им стори път. Следобедното слънце, отслабено от стъклата на кухненския прозорец, бе посребрило листата на стайните растения. Тя ги поведе към един скромно обзаведен хол, покани ги да седнат в креслата, поставени от двете страни на цветен телевизор и седна на дивана срещу тях.
— Какво искате да знаете? — попита ги.
— Бихме искали да ни кажете какво ви се е случило непосредствено в навечерието на Коледа преди дванадесет години — рече Карела.
Тя изведнъж се засмя.
— Боже мой, та това беше толкова отдавна. Тогава бяхме деца…
— Знам — кимна Карела. — Но все пак, не можете ли да си спомните дали тогава не е станало нещо важно?
— Важно ли? — жената присви рамене с грацията на танцьорка и Карела реши, че тя и Лойд Бакстър бяха измежду хората с най-красива външност, които беше срещал. За миг изпита нещо като съжаление, че са се разделили. След това обаче ченгето у него взе връх над мечтателя. А защо са се разделили? Защото Лойд беше допуснал да я изнасилят или защото тя с поведението си бе предизвикала това?
— Би трябвало да е важно — каза Карела и срещна погледа на Майер. А този поглед казваше: „Хайде, няма какво да го увърташ!“ — Госпожо Харди — продължи Карела, — бяхте ли изнасилена преди дванадесет години непосредствено преди Коледа?
— Какво!
— Попитах дали са ви изнасилвали.
— Да, чух ви. Дали са ме изнасилвали? Не, никога. Нито преди дванадесет години, нито въобще. Защо питате? Трябвало ли е да ме изнасилват?
— Джими Харис каза, че са ви изнасилили.
— Ах, да. Джими Харис.
— Да, каза ни, че четирима от Ястребите обезвредили Лойд Бакстър и след това ви изнасилили.
— Лойд? Вие виждали ли сте Лойд? Никой не може да обезвреди Лойд, не, господине!
— Госпожо Харди, щом такова нещо не се е случвало, откъде според вас е могло да се появи в главата на Джими.
— Нямам си представа — каза тя и се усмихна приятно. Карела веднага разбра, че тя лъже. Досега говореше истината, но усмивката й сега стана фалшива, очите й не се смееха заедно с лицето, просто лъжеше. И Майер също разбра това. Двамата се спогледаха, сякаш мълчаливо се опитваха да се разберат кой първи ще се нахвърли срещу лъжата.
Майер започна деликатно.
— Смятате ли, че Джими просто е измислил цялата работа?
— Наистина не знам.
— Имам предвид изнасилването.
— Разбрах. Нямам представа защо Джими ви е разказвал такова нещо.
— На нас не ни е разказвал нищо.
— Не ви е разказвал? Нали току-що казахте…
— Разказал го е на доктора си.
— Как да ви кажа… Не знам защо го е направил.
— Не е ли странно човек да си измисля такива неща?
— Наистина е странно. Що за доктор е бил? Психиатър?
— Да.
— Затворнически психиатър?
— Не, военен лекар.
— Мм — тя отново сви рамене.
— Госпожо Харди — намеси се Карела, — познавахте ли добре Джими Харис?
— Колкото и другите момчета.
— Колкото и другите момчета от бандата?
— От клуба. Те му викаха клуб. Според мен, то си беше клуб.
— Били са около две дузини. Правилно ли съм разбрал?
— В Дайамъндбек имаше много други.
— Аз обаче говоря за ядрото на бандата.
— Да, около две дузини. Толкова бяха.
— И вие познавахте Джими толкова, колкото и другите.
— Да.
Лъжеше. Знаеше, че лъже. Погледна Майер. И той бе разбрал това. Нямаше до оставят тази работа така. Щяха да стоят тук и да я разпитват до посиняване, докато разберат защо лъже.
— Би ли могло да се каже, че сте изпитвали приятелски чувства към него? — попита Майер.
— Към Джими? Разбира се. Но аз бях приятелка на Лойд, нали знаете?
— Да, така разбрахме.
— Така че другите момчета ги познавах съвсем бегло, нали ме разбирате?
— Хм — проточи Майер.
— Така както жена ви… Вие сте женен, нали?
— Да.
— А вие?
— И аз.
— Така както жените ви познават другите детективи, с които работите, за такъв род познанство става дума.
— Значи, познанството ви с Джими Харис е било от такова естество?
— Да.
— Вие сте се смятали за съпруга на Лойд, така ли?
— Е, не точно за съпруга — тя се засмя. Смехът й беше фалшив. Нямаше нищо от искреността на смеха й в началото. Значи, продължаваше да лъже, значи, все още криеше нещо. — Разбирах се с Лойд, ходех с него, това беше.
— В какъв смисъл ходехте — попита Карела. — Значи в живота на Лойд тогава не е имало други момичета?
— Така е.
— И във вашия живот тогава не е имало други момчета?
— Точно така…
— Все още ми се вижда много странна тази история. Имам предвид разказа на Джими за момчетата, които уж ви изнасилили.
— Наистина е странна — Роксана отново се засмя. Този път смехът й беше съвсем, съвсем фалшив.