— А дали той понякога… — започна Карела и спря по средата на изречението. — Не, по-добре да не ви питам.
— Какво щеше да питаш? — зададе въпрос Майер, изведнъж усвоил ролята на прям човек:
— Чудех се дали… Госпожо Харди, дали Джими никога не се е опитвал, как да го кажа, да ви сваля?
— Не, никога.
Още една лъжа. Вече не го гледаше и в очите.
— Никога, така ли?
— Никога.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. Нали ви казах, че бях приятелката на Лойд.
— Да, това го разбрах.
— Бях вярна на Лойд.
— Разбрах де, но това съвсем не означава, че Джими му е бил верен. Нали ме разбирате, госпожо Харди? Ако Джими например се бе опитал да постигне с вас…
— Нищо не се е опитвал.
— …сексуална близост, това би могло да бъде едно обяснение за нещата, които е разказвал на доктора.
— Защо толкова ви интересува всичко това — попита тя внезапно.
— Защото Джими Харис е мъртъв и не знаем кой го е убил — също тъй прямо изрече Карела.
Тя мълча известно време и едва след това проговори.
— Неприятно ми е да чуя това…
— Госпожо Харди, ако е имало нещо между вас и Джими, или нещо между вас и някое от другите момчета от бандата, и ни го разкажете, би могло да ни помогне да потърсим някого, който е имал причина да търси отмъщение…
— Не — каза тя.
— Значи, нищо не се е случило?
— Нещо се случи. Но това никой не узна. Знаехме го само Джими и аз.
— Бихте ли ни разказала какво се е случило?
— Ще ви го разкажа, макар че няма да ви бъде от полза. Тя изгледа и двамата, без да каже нищо, сякаш все още не се решаваше да разкрие тайната, която е пазила дванадесет години, и започна да говори. Започна да говори тихо, почти с шепот.
— Валеше дъжд и навън беше много студено. Изглеждаше, че дъждът ще премине в сняг…
С напредването на нейния разказ произношението й ставаше все по-ямайско, сякаш доближаването до спомена я превръщаше все повече и повече в седемнадесетгодишното момиче, което тогава е била. В думите й настоящето се разтвори в миналото и после отново се превърна в настояще. В едно различно настояще, но съвсем осезаемо. Случката в онова мазе преди толкова години сега започна да протича пред тях.
Вали.
Тя е изненадана от дъжда, защото по това време би трябвало да пада сняг, пък и навън е толкова студено. Обаче вместо това вали, и то както си му е редът, със светкавици и гръмотевици. Светкавиците осветяват боядисаните прозорци на мазето, които тук, вътре в него, са някъде нависоко. Навсякъде около тях гърми и трещи. Те двамата са сами в мазето. Часът е четири следобед, сряда е и наближава Коледа.
И двамата са се оказали тук съвсем случайно. Тя е дошла тук да търси Лойд, но е заварила само Джими, застанал до грамофона с няколко плочи в ръка. Отново пробляскват светкавици и се чува гръм. Той й казва, че другите момчета са в латиноамериканския квартал, в клуба на Братята, и водят преговори за примирие. И той трябвало да бъде с тях, но майка му си порязала ръката и я водил в болницата. Порязала се, докато украсявала коледната елха.
Музиката е приятна, нежна и увличаща. Гръмотевиците са в пълен дисонанс с нея.
— Танцува ли ти се? — пита я той.
Тя веднага съобразява, че трябва да му откаже. Тя е момичето на Лойд и ако той внезапно се върне и ги свари да танцуват, ще има неприятности. Това й е известно. Тя знае, че ще й причинят болка, че не може да очаква никаква милост от Лойд, че законът си е закон, че ще я бият с камшик до кръв.
Спомня си какво се случи миналата година с едно от момичетата от клуба, което бе видяно да разговаря с един от Братята на улицата. Съблякоха я гола до кръста, вързаха я на стълба и дежурният сержант й нанесе двадесет удара с камшик. Първо започна да хълца, а после да крещи всеки път, когато камшикът се впиеше в гърба й. Накрая резките, които се образуваха по него се напукаха, и от тях потече кръв. Изхвърлиха я в канавката, хвърлиха й и блузата и сутиена и й казаха да върви при Братята, щом толкова са й домилели.
Това се беше случило предното лято, но сега щеше да е по-лошо. Не може да танцуваш с момче от клуба в отсъствието на Лойд. Щеше да е различно, ако той си беше тук, никой нямаше да каже нищо. Обаче него го няма, тя е сама с Джими и е уплашена, защото разбира опасността. Но именно опасността я привлича.
Смее се нервно.
— Ами да, защо да не потанцуваме?
Джими я поема в ръцете си. Музиката е с бавен ритъм и танцуват плътно притиснати. Джими е възбуден и тя усеща това през полата си. Отново гърми. Все още е уплашена, но той я е притиснал много здраво и тя също е възбудена. Отново се смее. Пликчетата й се навлажняват, цялата е влажна. Плочата свършва и иглата на грамофона започва да пука на равни интервали. Джими изведнъж я пуска, отива до грамофона и го спира. Тишината се прекъсва от светкавица и гръм. Джими отива до вратата.