Тя стои неподвижно в центъра на стаята, съвсем близо до стълба. Страх я е, че ще я вържат за него с ръцете зад гърба. Престъплението е сериозно и те ще я бият с камшик по голите гърди. Известно й е за едно момиче от друга банда, което е било наказано по този начин заради изневяра. Провиненията и съответствуващите им наказания са написани върху парче хартия, закачено за стената на клуба. Изневяра. Тя е на път да се люби с момче от клуба, но тя е момичето на Лойд, и това ще е изневяра, и ще я накажат жестоко за нея. Ще накажат жестоко и Джими. Ще го накарат да бяга между две редици момчета, които ще му нанасят удари с метални тръби и вериги от велосипеди.
И когато всичко свърши, когато тя получи петдесет удара с камшик по голите си гърди, а може би и сто, защото е жена на председателя и дежурният сержант ще я удря спокойно и равномерно с камшика със седем опашки; когато и Джими остане да лежи на пода окървавен и в безсъзнание, и двамата ще бъдат изгонени от клуба и ще им бъде казано да се оправят сами. Клубът е тяхна застраховка в един опасен свят, пълен с врагове, които се множат като попови лъжички. И няма кой да ти помогне. Няма да ти помогнат нито полицията, нито родителите, които бъхтат по цял ден за долара на белия човек, няма да ти помогне никой. Помощ и разбиране можеш да получиш само от твоите братя и сестри от клубовете.
Ако не членуваш в някой клуб, ти си никой.
Ако си момче, всеки може да те бие, да те ограби, да те наръга с нож или да се изхрачи върху тебе. Ако си момиче, всеки може да те обижда, да те чука, да си прави с тебе каквото му се иска. Такъв е градът. В този град ти трябва застраховка. Принадлежността й към клуба на Ястребите е нейната застраховка и тя ей сега ще я загуби, защото е глупава кучка. Тя знае, че е тъпачка, това й е съвсем ясно. Знае също, че желае Джими Харис, че май го е пожелала още когато го е видяла за пръв път шест месеца преди това и се е престорила, че не го забелязва. Ето, Джими заключва вратата на мазето. Заключва я с двете брави и резето, сякаш очаква нашествието на сто вражески банди, поставя и верижката и се връща при нея. Притиска я с всички сили и започва да я целува по устата така, че тя не може да си поеме дъх.
Ръцете му се плъзгат по тялото й. Разкопчава блузата й, докосва й гърдите, пъха ръка под полата й и я плъзва по бедрата. Поглажда я по задника, стегнат в найлонови пликчета, и тя се чувства замаяна. Смъква пликчетата й и ги разкъсва на парчета, разкопчава панталона си и прониква в нея. Свършва почти веднага и едновременно с нея. Тя крещи. Да вървят по дяволите Ястребите, да върви по дяволите Лойд, да върви по дяволите целият свят. Прегръщат се, сякаш е настъпил краят на света, облегнали се на стълба, а около тях святка и гърми.
Тя започва да плаче. И той започва да плаче и я кара да му се закълне, че няма да каже на никого, че го е видяла разплакан.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Най-сетне е понеделник сутрин.
Телефонът на бюрото на Карела иззвъня. Вдигна слушалката.
— Тук Карела от 87-и участък.
— Обажда се Малони от службата за кучета.
— Кажи, Малони.
— Предполагаше се, че ти ще ме потърсиш.
— Току-що пристигам — каза Карела и погледна часовника. — Сега е едва девет без четвърт, Малони.
— Нали се разбрахме да се обадиш веднага, щом пристигнеш.
— Е, нали ти казах, че току-що пристигам.
— Няма да споря повече с теб, но аз съм тук от осем сутринта. Не искам да знам кога си пристигнал. Искам да зная какво да правим с кучето.
— Разбрах.
— Какво ще рече това „разбрах“?
— Ще рече да изчакаш да помисля малко.
— Това куче не е приятно куче. Не пуска никого до себе си. Не ще да яде нищо. Ако питаш мен, това е едно мръсно неблагодарно псе.
— Така са го обучили.
— Обучили са го да е неблагодарно?
— Не, обучили са го да взема храна само от стопанина си. То е куче-водач.
— Знам. На нас тук кучета-водачи не ни трябват. Тук ни трябват кучета, които надушват наркотици, такива кучета ни трябват. Та кажи какво да го правя. Ако не го щеш, изпращам го в кучкарника. Знаеш ли какво ги правят в кучкарника?
— Знам какво ги правят.
— Държат псетата три седмици и после ги очистват. Не боли. Слагат ги в един контейнер и после изтеглят въздуха. Все едно че ги приспиват. Та какво ще кажеш, Копола?
— Името ми е Карела.
— Добре де, какво ще кажеш?
— Ще изпратя някой да го прибере.
— Кога?