— Веднага.
— Какво ще рече „веднага“?
— Веднага си означава веднага.
— Добре, стига да не е нещо като идването на работа в девет без петнадесет.
— Ще изпратя човек преди десет часа.
— Кажи му да се качи на осмия етаж и да търси детектив Мадони. Вие какво правите там бе, на половин работен ден ли сте?
— Само когато сме заети — отговори Карела и затвори телефона.
Детективът Ричард Дженеро седеше на бюрото си и изучаваше речника. Карела отиде до него.
— Кажи, Дженеро, разбра ли как се пише?
— Кое? — попита Дженеро. — Ах, да, разбрах те.
Не се усмихна. Рядко се усмихваше. Карела се замисли дали не страда често от запек. Замисли се и защо никой в участъка не казваше на Дженеро „Ричард“, „Ричи“ или „Дик“. Всички полицаи се обръщаха един към друг на първо име. Само Дженеро си беше Дженеро. Карела си зададе въпроса дали самият Дженеро бе забелязал това. Дали и хората извън участъка също му викаха „Дженеро“? Дали и майка му се обръщаше към него така. Дали не му звънеше в петък вечер с думите: „Дженеро, майка ти се обажда. Защо не се обаждаш никога, сине?“
— Би ли ми направил една услуга? — попита Карела.
— Каква? — отвърна Дженеро с подозрителност в гласа.
— Би ли отишъл в центъра да прибереш едно куче?
— Какво куче? — подозрителността в гласа бе нараснала.
— Куче-водач.
— Правиш си майтап с мен, нали?
— Не си правя майтап.
— Кажи тогава какво е кучето.
— Нали ти казах. Куче-водач.
— Сега ме плакнеш, както ме плакнахте, когато се застрелях в крака, нали?
— Не, Дженеро.
— Когато си нараних крака в оня парк, нали?
— Не, Дженеро, грешиш.
— Тогава защо изпращаш мен?
— Не те изпращам. Аз те помолих да ми направиш една услуга.
— Изпрати някой полицай. Хайде де. Всеки път, когато има да се върши някаква лайняна работа в този участък, все мене изпращат. Ходи да се чукаш!
— Мислех, че може би няма да имаш нищо против да вземеш малко въздух.
— Имам да пиша рапорти. Вие все си мислите, че си нямам работа, ама аз си имам.
— Добре, добре. Забрави, че съм те молил за нещо.
— Изпрати някой шибан полицай.
— Ще изпратя полицай.
— Веднага разбрах, че ми се подиграваш. Мислиш, че не се усещам ли? Подигравате ми се откакто се застрелях в парка.
— Мислех, че си се застрелял в крака.
— Застрелях се в крака в парка — натърти Дженеро, без да се усмихва.
Карела се върна на собственото си бюро и набра телефона на сержант Мърчисън.
— Дейв, обажда се Стив. Би ли изпратил една кола в централната сграда да свърши една работа? Да отиде човек на осмия етаж и да попита за детектив Малони. Той ще му предаде едно черно куче порода лабрадор.
— Кучето да не е с лош характер?
— Не, то е куче-водач, не хапе.
— Има някои кучета-водачи, които ще те ухапят веднага, щом те видят, без да им мигне окото.
— Тогава кажи на твоя човек да използва намордник. Нали в патрулните коли държат намордници?
— Държат, но ако кучето е лошо, трудно е да му сложиш намордник.
— Кучето не е лошо. Освен това, можеш ли да изпратиш някой да го прибере веднага? Ако не го приберат до десет, ще го изпратят в кучкарника и след три седмици ще го убият.
— Щом е след три седмици, защо даваш зор? — попита Мърчисън и затвори телефона.
Карела въздъхна и постави слушалката. Тъкмо беше започнал да я гледа съсредоточено, когато апаратът иззвъня така рязко, че го сепна.
— Тук Карела от 87-и участък.
— Стив, обажа се Сам Гросман.
— Здравей, Сам, как си?
— Комси — комса12. Ти ли си изпратил почва за анализ в лабораторията? На плика пише само „87-и участък“.
— Майер я изпрати. Какво ще кажеш?
— Съвпада по състав с тази под ноктите на Харис. Обаче ще ти кажа нещо, Стив. Тази смеска е доста банална. Не знам дали това съвпадение би могло да ти послужи като доказателство, освен ако не откриеш нещо по-сериозно.
— Добре, ще знам.
— Добре тогава.
— Открихте ли нещо друго в апартамента на Харис?
— Нищичко. Нито отпечатъци на пръсти, нито на обувки, нито косми, нито нишки от тъкан. Нищо.
— Добре, благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно.
Карела затвори телефона. В помещението се бе появил армейски ефрейтор, който се оглеждаше, сякаш търсеше някого. Карела скочи и се отправи към него.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Сержантът от долния етаж ми каза да дойда тук. Търся човек на име Карела.
— Аз съм Карела.
— Нося ви материал от капитан МакКормик — каза ефрейторът и подаде на Карела голям кафяв плик, на горния ляв ъгъл на който бе напечатано „Армия на САЩ. Отдел за криминални разследвания“.
— Много рано дойдохте — каза Карела.