— А, ние получихме пакета още вчера, но в канцеларията нямаше никой. В нашето деловодство има печат, че е получен в 16,07 часа. Момчетата от Сент Луис сигурно са го изпратили по самолет още в събота вечер. Доста са оправни, нали?
— Много добра работа са свършили. Много ви благодаря.
— Няма защо — отвърна ефрейторът. — Кажете ми как да стигна оттук на улица „Ройтър“. Там има наборно бюро, от което трябва да прибера нещо.
— Има доста път — отвърна Карела. — С кола ли сте?
— Да.
— Като излезете от участъка, завийте надясно. След това още веднъж надясно на следващата пряка и се излиза в еднопосочна улица, която води на север, направо към автострадата „Ривър“. Като излезете на автострадата, хванете западната писта. Оттам карайте, докато видите табелата на улица „Ройтър“.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Аз ви благодаря.
— Няма защо — рече ефрейторът, обърна се кръгом и излезе в коридора.
Карела се върна на бюрото си и отвори плика. Документите не бяха много, но пък бяха оформени по непривичен за него начин. Отне му известно време да свикне с армейските формуляри и още, за да осмисли информацията, съдържаща се в тях. Започна да си взима бележки, тъй като не бе разбрал дали може да запази ксерокопията и да шари по тях. От петъчния си телефонен разговор с МакКормик бе останал с чувството, че той много държи на формалностите и май щеше да се наложи да му върне документите.
Джеймс Рандълф Харис бе призован в армията на САЩ на 17 май точно преди десет години. Първо служил във Форт Гордън, щата Джорджия, където получил основна общовойскова подготовка. Оттам бил прехвърлен във Форт Джексън, щата Южна Каролина за обучение като пехотинец. В края на август бил изпратен със звание „редник“ през океана, за да служи в рота „Д“ на втори батальон на 27-и пехотен полк на втора бригада на 25-а пехотна дивизия. В документите не беше казано, че Джими е бил в състава на Огнева група „Алфа“ на второ отделение, но Карела знаеше това от фотографията, която бе открил в апартамента му.
Ако Карела си спомняше добре от собствения си армейски опит, в една рота имаше четири взвода, а в един взвод, четири отделения, което означаваше, че в рота „Д“ е имало общо шестнадесет отделения. Значи във всеки взвод е имало първо, второ, трето и четвърто отделение, военните предпочитаха да ги номерират с цифри, а не с букви от азбуката. Щом е имало четири взвода, трябвало е да има и четири втори отделения. От документите обаче не можеше да се разбере в кой взвод е служил Джими. Карела беше решил, че щом Джими е потърсил някакъв стар приятел от армията, за да му помогне в някаква далавера, то най-вероятно е било този приятел да е служил в едно и също отделение с Джими. Трябваше му обаче да узнае номера на взвода.
В документите добросъвестно бе съобщено, че Джими е бил ранен по време на бойни действия на четиринадесети декември, като раняването бе описано с неразбираема медицинска терминология. В края на декември бил прехвърлен от полевата болница в болница в Хонолулу, оттам в друга болница в Сан Франциско, докато накрая се озовал в общо войсковата болница във Форт Мърсър. Пишеше още, че е бил почетно уволнен от армията на САЩ с пенсия за пълна инвалидност през март. Това беше всичко.
Карела се нуждаеше от повече информация.
Като въздъхна, отвори личния си телефонен бележник и го разгърна на страницата, където пишеше „Армия на САЩ“. Там откри номера на Форт Джеферсън, където бе звънял предния ден. Непосредствено под него бе даден номерът на Националната служба за личния състав, намираща се в Сент Луис. Погледна стенния часовник. Беше точно девет и двадесет, което означаваше, че в Сент Луис е едва осем и двадесет. Да живееш в една голяма страна понякога си има неудобства. Записа си номера на отделно листче, след това взе три формуляра за рапорт и два листа индиго и започна да описва разговорите си с Лойд Бакстър и Роксана Харди.
Както пишеше, замисли се какво би рекъл майор Лемар за разказа на Роксана. Майорът явно е бил твърдо уверен, че Джими му разправя самата истина, когато му описвал изнасилването, състояло се в мазето преди дванадесет години. Никакво изнасилване е нямало, нито за сто долара, нито за два цента. Имало е само две хлапета, взаимно харесали се, които са си правили хубаво, подпряни на един стълб. Карела обаче не можеше да разбере защо Джими бе излъгал. И защо майорът му беше повярвал. Един опитен армейски психиатър е трябвало да прозре лъжата. Нямаше съмнения, че именно Роксана бе разказала истината за случилото се в онзи ден. Но Джими беше този, който бе останал с кошмарите.
Карела бе искрено озадачен. В случилото се между Роксана и Джими нямаше нищо кошмарно, ако се изключи страхът от наказание. Може би Джими е бил измъчван от мисълта, че ще го разкрият. Да те прекарат през две редици биещи мъже не е било удоволствие още през Средновековието, а днешната улична версия на това наказание не беше нищо по-деликатно от оригинала. Джими сигурно е треперил от страх за това, което може да му се случи, ако разберат, че е оправял момичето на Лойд. Сигурно е виждал подобни екзекуции и е могъл да си представи себе си в положението на жертва. Да си представи как го бият по главата с оловни тръби, как го шибат с велосипедни вериги по гърба, как го ритат с подковани обувки, след като е паднал на земята.