След това Карела се обади във Форт Ли, щата Виржиния, за да научи, че Джон Франсис Таталия, някогашен сержант, вероятно произведен младши лейтенант, сега вече е майор Таталия и от септември е преместен във Форт Кърби. Форт Кърби се намираше в съседния щат, на около осемдесет мили от града. Карела се обади веднага на майора и се договори да бъде приет от него още същия следобед. Майорът се сети за редник Джеймс Харис едва когато Карела му обясни, че това е боецът, който изгубил зрението си по време на битката.
Тъкмо когато Карела затваряше телефона, от вратата се подаде Котън Хоуз. Карела му даде знак с ръка и Котън се приближи. Червената му коса бе разрошена от вятъра, лицето му също бе почервеняло от студ и имаше сърдит и свиреп вид.
— Зает ли си? — попита Карела.
— Защо ме питаш?
— Защото ми трябва някой да се обади по телефона в Сарасота от мое име и да направи едно телефонно интервю. Трябва веднага да тръгна за Форт Кърби.
— Къде се намираше Сарасота? В нашия щат ли?
— Не, във Флорида.
— Във Флорида ли? Че защо не ми дадеш по-добре един самолетен билет дотам? — ухили се Котън.
— Защото искам след това да преслушаш и един човек в Маджеста. Какво ще кажеш?
— А какво ще правя с трите квартирни кражби, които са ми на главата?
— Това е убийство, Котън.
— Че и аз се занимавам с убийства. Ако се разровя в бюрото си, сигурно ще открия поне едно убийство.
— Ще ми помогнеш ли?
— Ще ти помогна — рече Котън и въздъхна.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
За да се стигне до Форт Кърби, трябва да се мине по моста Хамилтън и да се пресече едно градче на име Бейлървил, което в доброто старо време осигуряваше свинско месо за целия щат. Сега в градчето беше невъзможно да се чуе даже и едно изквичаване, но въпреки това вонята си бе останала, така че Майер запуши носа си с кърпа. Бе започнал да открива, че притежава много чувствително обоняние, качество, което дотогава не бе забелязал у себе си. Замисли се дали няма да му е от полза при откриването на престъпления.
През прозореца на колата се виждаха безброй заводи, рафинерии и пещи. Даже и без помощта на комините, които изпълваха въздуха с отровна воня, небето пак щеше да има цвета на пистолет.
Според часовника на колата бе дванадесет и тридесет, а до Форт Кърби оставаха още четиридесет мили. Будките за заплащане на пътния данък бяха разположени точно на пет мили една от друга, така че Карела държеше прозореца откъм своята страна отворен и на всеки пет мили подаваше двадесет и пет центови монети. Майер пък събираше квитанциите. Щяха после да ги депозират в полицейското счетоводство с надеждата, че някой ден ще им ги осребрят. В счетоводството държаха много да има квитанции, тъй като според теорията полицаите, занимаващи се през цялото време с престъпници, повече или по-малко започвали да приличат на тях. „Отде да знам, дали с тези петдесет цента, с които уж си заплатил пътна такса, не си си купил някой хамбургер за закуска?“ За да си спестява такива въпроси, Карела прибираше квитанциите и ги подаваше на Майер, който грижливо ги защипваше в тефтерчето си.
Пристигнаха във Форт Кърби в тринадесет и двадесет. Карела показа документите си на часовоя, застанал до грамадния портал. На внушителна бяла табела бе написано с черни букви, че в района се допускат външни лица само със специално разрешение. Часовоят прегледа внимателно документите, надникна в една тетрадка и проговори.
— Майорът ви очаква, господине. Можете да паркирате от тази страна на будката. Ще го откриете в ей онова червено тухлено здание, в стая А-4.
— Благодаря — отговори Карела.
Майор Джон Франсис Таталия бе мъж на тридесет и няколко години с късо подстригана руса коса и къси руси мустаци. Беше по-скоро нисък, може би с ръст малко над метър и шейсет, с бдителни сини очи и осанката на уверен в себе си човек. Веднага можеше да си го представиш как по време на парад стои мирно под горещото слънце, без да примигва и без даже да се поти. Стана от стола си веднага, след като един сержант въведе Карела и Майер в кабинета му, и протегна ръка.
— Майор Таталия. Приятно ми е да се запозная с вас. Двамата детективи се ръкуваха с него и се разположиха на столове от отсрещната страна на бюрото. Сержантът излезе от кабинета като добре дресиран слуга и затвори вратата внимателно и безшумно. Някъде отдалеч, вероятно откъм плаца, се чуваше глас, принадлежащ на някой сержант: Едно, две, едно, две. Карела си спомни за собствената си военна служба преди много, много години. Майер, кой знае защо, в спомените си се върна към дните, когато играеше футбол в университета. Зад широкия прозорец се виждаше ноемврийски пейзаж. Ноември е добър месец за спомени.