— Както ви обясних по телефона, разследваме една поредица от убийства…
— А, значи става дума за повече от едно убийство. Когато ми казахте, че търсите информация за Харис, си помислих, че…
— Досега са извършени три убийства. Още нямаме доказателства, че са свързани помежду си, макар че за първите две това е почти сигурно.
— Разбирам. Кои са другите жертви?
— Изабел, жената на Харис, и една жена на име Хестър Мей-тиесън.
— С какво мога да ви помогна? — попита Таталия. Бюрото му бе съвсем чисто. Върху него нямаше хартии и моливи. Имаше само малка месингова табелка с надпис „майор Дж. Ф. Таталия“ и триптихова фотография със снимките на тъмнокоса жена и на две малки момиченца. Едното беше тъмнокосо, а другото — с руса коса, също като на майора. Той долепи дланите си една до друга и ги постави под брадичката си, сякаш се готвеше за молитва.
Майер бе втренчил поглед в майора. С обонянието си откри ухание на одеколон, идващо иззад бюрото. Майер не харесваше мъжете, които използваха одеколон, даже и когато бяха известни спортисти, рекламиращи го по телевизията срещу заплащане. Майорът обаче му бе станал антипатичен не само заради миризмата. Имаше някаква пуешка надутост, която дразнеше. Продължи да го наблюдава. Таталия очевидно бе решил, че от двамата детективи разговорът ще се води от Карела. Майер наблюдаваше Таталия, а Таталия наблюдаваше Карела.
— Имаме основания да мислим, че Харис се е свързал с някакъв свой стар приятел от армията, с когото са замисляли нещо — рече Карела.
— Какво са замисляли?
— Вероятно нещо в разрез със закона.
— Казвате „вероятно“.
— Казвам го, защото не знаем нищо определено. Вие сте бил командир на трети взвод, правилно ли съм разбрал?
— Да.
— А присъствахте ли на раняването на Харис?
— Да, и после написах полевия рапорт.
— И го подписахте в качеството си на командир?
— Да.
— Това е станало на петнадесети декември. Той е бил ранен на четиринадесети, а вие сте подписали рапорта на петнадесети. Правилно ли съм разбрал?
— Да, датите са верни.
— Бяха ли ви повишили малко преди това?
— Да.
— Преди акцията, в която Харис…
— Да. Седмица или десет дена преди това. Бяхме започнали „Операция Ала Моана“ в началото на декември. Лейтенант Блейк бе убит малко след като хеликоптерите ни стовариха. Бях произведен на самото място на битката. До края на операцията изпълнявах длъжността командир на взвод.
— Произвели са ви лейтенант?
— Произведоха ме в звание младши лейтенант и ме назначиха за командир на целия взвод. Това не беше някакво просто спречкване с противника, да сме наясно. Беше мащабна акция, в която бе ангажиран цял батальон. С механизирани части, артилерийска подготовка и участие на авиацията, както му е редът. В деня преди раняването на Харис наш разузнавателен патрул откри база на противника на една миля в югозападна посока. Удариха ни точно когато пресичахме джунглата на път към нея.
— Какво точно стана?
— Попаднахме на засада във форма на буквата „Г“. Първият отряд бе напълно спрян на късата страна на „Г“-то. Група „Браво“ се оказа откъм дългата страна. Не можехме да направим нищо. Държаха под обстрел цялата пътека и стреляха по нас с автомати и картечници. Оказахме се под кръстосан огън. Скрихме се в храсталаците с надеждата, че не са ги заредили с изострени бамбукови пръти. Ей така си лежахме, като отвръщахме на огъня и чакахме група „Браво“ да дойде да ни отърве преди да са ни избили всичките. „Браво“ дойде тъкмо навреме, обаче десет минути видяхме голям зор. И сега се чудя на малките ни загуби, размина ни се само с раняването на Харис. Една граната почти му откъсна главата.
— Други загуби нямаше ли?
— В група „Алфа“ — не. Двама души от група „Браво“ бяха убити, а имаше и няколко ранени. Друго нямаше. Извадихме късмет. Можеше да ни изтрепят до крак.
— Дали можете да си спомните кой боец е бил най-близо до Харис?
— Какво имате предвид? Кой е бил най-близо до него по време на акцията? Или когато са го ранили?
— Всъщност исках да разбера кой му е бил най-близък. Кой му е бил приятел.
— Това не бих могъл да ви кажа. Не знам дали сте наясно как стоят нещата. В един взвод има четиридесет и четирима души плюс командира, плюс заместник-командира. Лейтенантът обикновено си устройва команден пункт на място, откъдето може най-добре да ръководи бойните действия. Това, че в този конкретен ден се оказах с тази конкретна огнева група, беше случайно.