— А този, който беше на срещата, спомняте ли си как се казва?
— Разбира се, че си спомням. Дани Кортенс. Живее във Филаделфия.
— Имате ли адреса му?
— Ъхъ. Записах си го.
— А Джими записа ли го?
— Откъде да знам? Не ми беше работа да гледам чии адреси си записва Джими и чии не си записва.
— Обаче сте сигурен, че Джими си е записал адресите на хората от група „Алфа“?
— За това съм сигурен, защото всичките седяхме заедно и си чешехме езиците и си записахме адресите с един и същи молив.
— На каква тема си чешехте езиците?
— Нали ти казах, говорихме си за доброто старо време. Преминахме заедно през много неща.
— През какви неща?
— През много пукотевици. И през много бардаци и колиби.
— Какви колиби?
— През селски колиби. В джунглите.
— И какви бойни действия водихте там?
— Най-често пречиствахме селата. Обкръжаваме някое село през нощта и след това нападаме на разсъмване, преди ония да са духнали отново в джунглата. След това унищожавахме всичко, каквото ни попадне: противотанкови мини, захар, солена риба, боеприпаси, каквото ни попадне.
— Джими при такава акция ли го раниха?
— Не. Него го раниха при акцията „Ала Моана“. Това беше голяма операция. Целият батальон участва в нея.
— И как протече тази операция?
— Зле протече. Изгубихме много повече хора, отколкото писаха във вестниците. Началството брои колко са утрепали от другите, чактисваш ли? А от нас колко са утрепали, никой не си прави труда да брои.
— Джими беше ли в добри отношения с хората от група „Алфа“?
— Ъхъ.
— С всички ли от взвода се разбираше?
— Ъхъ.
— Можете ли да се сетите за някой, който би се зарадвал да го види умрял?
— Не.
— И значи след август не сте го виждали?
— Не съм.
— Добре, а сега бихте ли ми дали тези адреси?
Телефонът отново позвъни. За полицаите телефонът бе такъв важен инструмент, какъвто е връзката шперцове за жилищния крадец.
Вече разполагаха с адресите на Руди Танер и на един мъж на име Дани Кортес, който бе служил в група „Браво“ на второ отделение. Знаеха, че Карл Фирсън може да бъде открит чрез бюрото на „Америкън Експрес“ в Амстердам, но това не им беше от голяма полза, защото даже и да станеше някакво чудо и да успееха да открият телефонния му номер, градската община никога нямаше да се бръкне в джоба, за да заплати един презокеански разговор. Свързаха се със службата за телефонни услуги на Лос Анджелиз и Филаделфия и получиха номерата на Танер и Кортес.
Карела се обади първо на Танер. Повтори въпросите си за декемврийската акция и получи същите отговори. Всичко съвпадаше.
— Кога го видяхте за последен път?
— През август. На другарската среща.
— Да е споделял някакви свои планове с вас?
— Планове? Какви планове?
— Планове, свързани с него и с някой от група „Алфа“.
— От „Алфа“? Не ви разбирам.
— Не ви ли е молил да му помогнете в изпълнението на някакъв негов план?
— Не, няма такова нещо.
— След срещата да ви е писал?
— Не.
— Но вие нали сте му дали адреса си?
— Да.
— И той ви е дал своя адрес, нали така?
— Да.
— Кога сте идвали за последен път в нашия град?
— През август, на път за срещата.
— След това не сте ли идвал?
— Не.
— Добре, благодаря.
Затвори сега телефона, погледни бележките си и сравни отговорите на Танер с това, което си чул от Таталия, Хоупуъл и Пул. Сравнявай и мисли. Помисли си най-вече за кошмарите на Джими, които според доктора са причинени от едно изнасилване, което всъщност не се е състояло. Отбележи си да не забравиш да се обадиш и на полицейския психиатър — как по дяволите му беше името! Разгледай и възможността за убийствата да е нямало мотиви.
Имаше едни добри стари времена, когато повечето убийства започваха като семейни кавги, решавани в крайна сметка с брадвичка или револвер. Видиш ли една госпожа, лежаща мъртва на пода на банята, иди потърси съпруга й. Откриеш ли мъж с два счупени крака и нож, забучен в сърцето, иди да потърсиш съпруга на любовницата му и при това побързай, за да го свариш преди да я е изхвърлил от прозореца. Такива неща ставаха в доброто старо време. Тогава почти никога не можеше да откриеш убийство, в което всичко да е било предварително планирано. Да кажем, например нещо като следното: Жена, желаеща да се отърве от съпруга си, замисля за целта сложен план, предвиждащ използването на отрова, извлечена от жлезите на някаква зелена южноамериканска змия. Започва да добавя тази отрова ежедневно към вечерния му коняк и клетият човече започва да страда от гърчове и умира шест месеца по-късно, докато жената си гледа кефа на Ривиерата в компанията на един жиголо от Копенхаген. Няма такива неща! В доброто старо време повечето истински убийства ставаха например по следния начин: Една жена се прибира у дома и заварва мъжа си отново мъртвопиян, започва безуспешно да го разтърсва и накрая казва „майната ти“, отива в кухнята, взима шилото за разбиване на лед и го намушква шестнадесет пъти в гърдите и гърлото. Това е истинският живот, приятел. Ако ти трябват фъшкии, иди да четеш криминални романи, писани от дами, живеещи в Съсекс. Трилъри. Толкова ще те държат в напрежение, колкото и старата шапка на леля ми Люси.