В доброто старо време убийствата се извършваха в интервали между три или четири часа, да кажем между часа за обяд и часа за коктейли. И тези убийства не ги извършваше майордомът или тайнственият злодей Флибертигибет, а родният ти брат или жената на брат ти, или вуйчо ти Тим от град Ноун, щата Аляска. Днес нещата стават иначе. Една трета от всички убийства в града се извършват с участието на жертви и убийци, които въобще не са се познавали в момента на престъплението. С участието на хора, напълно непознати и чужди един на друг в зловещите секунди, когато проблясва острието на нож или се натиска спусъкът на пистолет. Защо тогава Карела да не допусне възможността Джими, Изабел и Хестър да са станали жертва на някой, който им е бил напълно непознат, на някой смахнат, ненавиждащ слепците. Защо не? Видял ги е на улицата и решил, че присъствието им го дразни, та накрая започнал да ги очиства. Защо не!
Може и така да е било…
Карела въздъхна и набра 215, кода на Филаделфия. След това набра номера на Дани Кортес. Според стенния часовник беше почти 17 и 30 часа и Карела се надяваше човекът да се е върнал от работа. Чу сигнала три пъти, а след това — женски глас.
— Ало? — каза жената и на Карела му се стори, че в тази единствена дума долови испански акцент. А може би си внушаваше това, защото знаеше, че фамилното име на съпруга й е Кортес.
— Бих искал да говоря с Дани Кортес, ако обичате — каза той.
— Кой се обажда? — попита жената. Този път испанският акцент се долавяше безпогрешно.
— Детектив Карела от 87-и участък в Изола.
— Кой? — повтори жената.
— Полицията.
— Полицията? Ке десеа устед13?
— Бих искал да поговоря с Дани Кортес. Кой е на телефона, моля?
— Жена ву. Куал ес су номбре14?
— Карела. Детектив Карела.
— Мъжът ми познава ли ви?
— Не. Обаждам се от друг град.
— А, от друг град. Една минута, пор фавор15.
Карела почака. От слушалката се дочуваха приглушени гласове на испански. Тишина. Някой вдигна слушалката.
— Ало — рече мъжки глас.
— Господин Кортес?
— Да?
— Обажда се детектив Карела от 87-и участък в Изола. Без-спокоя ви във връзка с едно убийство, което разследвам.
— Убийство?
— Да. Убит е един човек на име Джеймс Харис. Служил е заедно с вас. Дали си спомняте за него?
— Да, разбира се. Та казвате, че е убит?
— Да. И във връзка с това бих искал да ви задам някои въпроси.
— Разбира се, питайте.
— Кога го видяхте за последен път, господин Кортес?
— Джими ли? През август. Бяхме се събрали в Ню Джърси на другарска среща на ротата. Тогава го видях за последен път.
— Разговаряхте ли с него?
— Разбира се.
— За какво?
— За много неща. Бяхме в едно отделение, той — в група „Алфа“, аз — в „Браво“. В деня, в който го раниха, нашата група ги отърва. Те бяха хванати в капан, а ние ги отървахме.
— Бяхте ли приятели с него?
— Ами, горе-долу. „Алфа“ и „Браво“ спяхме в един и същи гълъбарник, обаче…
— В един и същ какво?
— В един и същ гълъбарник.
— Какво ще рече това?
— Гълъбарник? Не знаете ли какво е това?
— Не, не знам.
— Ами в това живеехме. На базата. По осем души в гълъбарник, а сержантите си имаха свой.
— Това фургон ли е или що?
— Ами повече приличаше на палатка. Имаше си и дървена рамка. Нашият гълъбарник имаше тенекиен покрив, но повечето нямаха.
— И в този гълъбарник сте живели осем души, така ли?
— Да, четирима от „Алфа“ и четирима от „Браво“. Сержантите живееха отделно. Обаче искам да ви кажа, че момчетата от „Алфа“ бяха по-близки един с друг, отколкото с момчетата от „Браво“. Нищо, че бяхме в едно и също отделение. Нали разбирате — трябва да се имаш най-много с хората от твоята си огнева група? От тях ти зависи животът по време на акция. Така че човек другарува най-вече с хората от своята си група, не с хората от другата. Най се имаш с тези, с които преминаваш заедно през всичко.