Сержант Дейв Мърчисън погледна към вратата, през която влезе Карела. В стаята имаше двама полицаи, които бяха свалили куртките си, седяха по тиранти и потници, пиеха кафе и си разказваха вицове. И двамата се смееха.
Карела хвърли поглед в стаята, обърна се към Мърчисън и му каза: „Тръгвам си у дома“.
— А кучето? — попита Мърчисън.
— О, вярно, бях забравил. Някой прибра ли го?
— Прибраха го и сега е долу, в една от арестантските. Какво ще правиш с него?
— Не знам — каза Карела. — Може би ще е най-добре да го заведа при майката на Харис.
— Кога ще го водиш? Слушай Стив, знаеш, че правилникът не разрешава да се държат кучета и въобще животни в участъка.
— Мисколо държи една котка в канцеларията — отвърна Карела.
— Котката е друго нещо. И не я държи долу в килиите.
— Тогава да закарам и кучето в канцеларията?
— По-добре недей, ще изяде котката на Мисколо. Това е много голямо куче. Ти виждал ли си го?
— Не е чак толкова голямо. Лабрадор със средни размери.
— Един лабрадор със средни размери е много голямо куче. Ако ме питаш, трябва да тежи към четирийсе-петдесет кила. Отгоре на това не ще да яде.
— Ами добре, ще го заведа при майката на Харис утре сутринта. И без това трябва да разговарям с нея.
— Дано на капитан Фрик да не му скимне да хвърли един поглед на килиите. Ако види това псе долу, ще получи удар.
— Кажи му, че е маскиран престъпник.
— Какво?
— Кажи му, че е престъпник, маскиран като куче.
— Ха-ха — се опита да се разсмее Мърчисън, но смехът му беше престорен.
— Утре сутрин първата ми работа ще е да го извадя от килията. Слушай, Дейв, уморен съм и искам да се прибера.
Карела излезе от участъка. Навън духаше силен вятър.
Слепецът също намираше вятъра за силен.
Държеше се за повода на германската овчарка, която го водеше към дома му, проклинаше вятъра, проклинаше и факта, че му се ходи по малка нужда, а все още е на цели три преки от къщи. Лошото на вестникарската будка й беше това, че всеки път, когато ти се припикае, трябва да отидеш до снекбара или до книжарницата от отсрещната страна. Хората бяха много мили и знаеха, че човек не може по цял ден да виси на ъгъла и от време на време да не се отбива до тоалетната. Въпреки това, не му беше удобно да им досажда.
Чудеше се как се оправят космонавтите. Дали пикаят в ска-фандрите си? Или пък вътре са им монтирали някакви маркучи? Реши, че все пак е трябвало да се отбие до снекбара, преди да си тръгне към къщи. Книжарницата вече беше затворена, но снекбарът работеше денонощно, и при това собственикът му беше казал, че няма нищо против той да използва мъжката тоалетна по всяко време, когато му се прииска. Не вървеше обаче да влиза там през десет минути и да злоупотребява с гостоприемството на човека. Гледаше да се отбива само по обед и евентуално и веднъж след това. Винаги обядваше в снекбара, така че можеше да поддържа приятелски отношения със собственика. А в книжарницата се отбиваше само от дъжд на вятър, когато му ставаше неудобно да отива в снекбара. В книжарницата освен това нещата бяха различни, защото той много рядко купуваше нещо оттам, и то само когато трябваше да подари книга на някой от зрящите си приятели. Отгоре на това в книжарницата се продаваха и списания и понякога той си мислеше, че гледат на него като на конкурент.
Божичко, така силно му се пикаеше.
Кучето изведнъж спря в средата на тротоара.
— Какво става, Ралф? Кучето започна да ръмжи.
— Ралф? Какво ти е, момче?
Изведнъж усети миризмата на нещо сладникаво, на някакво лекарство. Хлороформ, точно така, хлороформ! Кучето отново изръмжа, този път заплашително, и изведнъж се дръпна така силно, че стопанинът му изпусна каишката. Чу как някой изпищява от болка. След това шум на стъпки по тротоара и нечие тежко и зачестено дишане. След това стъпките станаха стъпки на бягащ човек и престанаха да се чуват. Кучето лаеше. Кучето не искаше да спре да лае.
— Всичко е наред — каза той. — Всичко е наред. — Започна да търси с ръка каишката и я откри. Погали кучето по главата. — Хайде, Ралф, хайде, момче. Заведи ме у дома.
У дома имаше телефон.
Веднага се обади на полицията. Не защото очакваше полицията да направи нещо — полицията в този шибан град никога не правеше нищо за никого — а защото бе възмутен от нападението. Полицаят, който отиде при него, веднага изрази съмнение в твърдението му.
— Откъде знаете, че това е било нападение, господин Мейслър?
Човекът се казваше Юджийн Мейслън, с „н“ накрая. Два пъти бе поправил полицая, но той продължаваше да му вика „Мейслър“. Може би наглушаваше. Опита се да го поправи отново.