— Казвам се Мейслън. С „н“ накрая. Знам, че е нападение, защото иначе кучето нямаше да ръмжи така. Кучето почувства, че някой ни заплашва.
— Х-м — проточи полицаят. Името му бе Макгрю и работеше в 41-ви участък, разположен в деловия квартал и съвсем близо до градското управление на полицията. — Та казвате, че сте усетил миризмата на хлороформ?
— Точно така, хлороформ беше. Помня тази миризма от времето, когато ми извадиха сливиците.
— Кога ви ги извадиха, господин Мейслър?
— Когато бях на седем години.
— Та оттогава си спомняте как мирише хлороформът, я виж ти…
— Да, спомням си.
— Та какво казвате, господин Мейслър? Твърдите, че някой се е опитал да упои кучето с хлороформ?
— Не знам какво се е опитвал да прави. Казвам ви, че се доближи до нас с хлороформ и че кучето го нападна и го ухапа.
— Казвате, че кучето го е ухапало. Откъде знаете това?
— Знам го, защото чух писъка на този мъж.
— Откъде знаете, че е бил мъж?
— Писъкът беше мъжки.
— И какво изпищя?
— Изпищя от болка и толкоз, но аз винаги мога да направя разлика между мъжки и женски писък. Това беше мъж.
— Вашето куче нали не е бясно?
— Не. Миналия месец го ваксинираха. Датата е отпечатана на жетона на нашийника му.
Макгрю предположи, че би било редно да погледне жетона, но това куче вече беше ухапало един човек, и не му се искаше да бъде втория ухапан тази вечер.
— Къде стана произшествието?
— На три преки оттук. На улица „Чери“. До Търговската банка на ъгъла.
— Аха. Знаел сте къде се намирате.
— Да — отговори Мейслън. — Знаех съвсем точно къде се намирам. Може да съм сляп, но не съм тъп.
— Х-м — пак проточи затруднен Макгрю, опитвайки се да изглежда делови. — Добре, господин Мейслър, ще се заемем с този случай и ако стигнем до нещо, ще ви се обадим своевременно.
— Благодаря ви — каза Мейслън. Нямаше никакви съмнения, че никой няма да се заеме с този случай и никой нямаше своевременно да му се обади.
В радиофицираната патрулна кола чакаше втори полицай. Казваше се Кели и беше заспал, така че се стресна, когато Макгрю почука на стъклото.
— Какво има? — попита Кели, докато Макгрю влизаше в колата.
— Отде да знам? Я дай по-добре да мръднем по улица „Чери“, на ъгъла до Търговската банка.
— До банката ли?
— До банката. — Макгрю взе слушалката на радиотелефона, по който преди пет минути бе набрал номер 10–88 — „Пристигнал на местопроизшествието“ — и сега набра кодовете 10–80 Д и 10–98, означаващи съответно „Въпрос от компетентността на детективите“ и „Възобновяване на патрулирането“. От полицейския телефонен автомат на ъгъла на улиците „Чери“ и „Лерд“ набра номера на участъка и помоли дежурния сержант да го свърже със стаята на детективите. Свободен се оказа един детектив на име Андърхил. Макгрю му разказа случилото се и го попита дали и той ще дойде с тях.
— Ти сега откъде се обаждаш, от местопроизшествието ли?
— Да, наблизо съм.
— Защо не се огледаш, за да видиш какво има, и пак да ми позвъниш?
— И какво да търся?
— Ти нали спомена, че е имало хлороформ?
— Ъхъ.
— Ами огледай се и виж дали няма нещо напоено с хлороформ. Парцал, парче памук или нещо от този род. Ако откриеш такова нещо, не го пипай, чуваш ли ме?
— Чух те.
— И виж дали ще откриеш петна от кръв. Нали каза, че кучето го било ухапало?
— Да, слепецът тъй рече.
— Ами търси тогава петна от кръв. Ако откриеш нещо, веднага ми позвъни. Слепецът пострадал ли е?
— А кучето да е бясно или болно?
— Не, миналия месец го ваксинирали.
— Добре тогава. Поогледай какво има наоколо — рече Андърхил и затвори телефона.
Макгрю се върна при колата и отвори вратата й.
— Какво трябва да правим? — попита Кели.
— Ще гледаме какво има наоколо.
Кели излезе от колата с голям фенер в ръка. Лъчът му започна да шари по тротоара, плъзна се върху пощенската кутия, телефонния автомат и осветителния стълб и продължи да се движи върху стената на банката.
— Я виж ти. Кръв.
— Виждам — потвърди Макгрю. — Дай най-добре да извикаме Андърхил.
На детектива Андърхил не му се излизаше от участъка.
Беше се заел да обобщава рапортите, които бе написал по повод обирите на няколко питейни заведения в Чайнатаун и се бе съсредоточил в писането. Освен това, навън бе студено.
Андърхил се бе родил и бе израсъл в щата Калифорния, където времето винаги е топло и приятно, въпреки твърденията в текстовете на някои естрадни песни. Андърхил не обичаше този град. Андърхил обичаше Сан Диего. Причината Андърхил да работи в този град бе, че майката на жена му живееше в него, а жена му искаше да бъде близо до майка си, която Андърхил мразеше почти толкова, колкото мразеше града. Ако Андърхил беше мъж на място, какъвто не беше, щеше поне да си помечтае градът да се отчупи от сушата и да отплава в Атлантика заедно с тъща му. Ей такива чувства изпитваше Андърхил към града и към тъща си. Обаче този серсемин Макгрю бе открил кръв на тротоара, така че Андърхил реши, че кучето наистина може да е ухапало някого. Виж, дали кучето е ухапало някой, който се е канил да нападне слепеца, беше друг въпрос. Никой не беше пострадал — нито слепецът, нито кучето. Андърхил реши, че и при най-голямо въображение не може да окачестви случилото се като нападение. Не можеше да окачестви случилото се даже и като опит за нападание. За какъв дявол му трябваше сега да ходи на ъгъла на „Чери“ и „Лерд“ в нощ, в която зъбите ти тракат от студ…