Андърхил не знаеше, че от четвъртък вечерта насам в града са убити трима слепци. Само на два метра от бюрото на Андърхил, върху бюрото на детектива Рамон Хименес, се намираше фотокопие от записката на Карела, в която молеше да го уведомят за необичайни престъпления, по-специално за нападения срещу слепци. Андърхил обаче не бе видял записката. Ако я беше мярнал, сигурно щеше да се обади веднага на Карела. Андърхил обаче в момента не се занимаваше с убийства. Случилото се не беше нападение. Беше в най-добрия случай опит за нападение. А може би просто някое проклето старо псе бе решило да си направи кефа, като ухапе някого.
Тъй като обаче беше съвестен човек, обади се веднага в службата за връзка с болниците и поиска да го уведомят за случаите, когато в тях са се явили ухапани хора. С малко закъснение се сети, че ако получи такова уведомление, няма да може да идентифицира заподозрения, ако не разполага с кръвна проба. Позвъни в полицейската лаборатория, откъдето се погрижиха да изпратят човек да вземе кръвни проби от петната по тротоара.
Карела не знаеше нищо за всичко това.
Градът беше много голям.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Софи Харис не искаше кучето.
— Не мога да се грижа за него. Криси е цял ден на училище, а аз съм на работа. Не можем да държим такова голямо куче в такъв малък апартамент. Кой ще се грижи за него?
— Помислих си, че може би ще го искате — поясни Карела.
— За какво ще го искам? Никакво куче няма да ми върне моя Джими. Приберете си го, когато си тръгвате.
— Добре — каза Карела и погледна кучето. Никой май не го искаше. Кучето го погледна тъжно. Карела му бе свалил каишката, но то продължаваше да носи на врата си дебел кожен нашийник, по който бяха накачени какви ли не железа. Ако решеше да запази кучето за себе си, щеше да му се наложи да разгледа всички тези жетони, за да разбере срещу какво е било ваксинирано. Не искаше куче. Въобще не обичаше кучетата. Теди щеше да получи удар, ако го докараше вкъщи. — Сигурна ли сте, че не искате кучето? — попита отново.
— Сигурна съм — отговори Софи. Вчера бяха погребали сина й и не искаше никакво проклето куче да й напомня, че си е отишъл завинаги. Бяха го погребали редом до любимата й снаха, и двамата вече ги нямаше. Едва се сдържаше да не се разплаче отново, тук, в присъствието на полицая. Реши, че е време да се научи да контролира внезапните изблици на плач, които я обземаха.
— Добре — каза Карела. — Аз ще имам грижата да видя какво ще правим с него. — Отново погледна кучето и погледите им се срещнаха. — Госпожо Харис, това не е единствената причина да ви посетя. Нали си спомняте, че ми разказахте как Джими се е свързал с един стар приятел от армията?
— Да.
— За да му помогне за нещо, което вие допускахте, че може да е противозаконно?
— Да.
— И ми казахте, че не си спомняте името на човека.
— Точно така.
— А ако сега ви спомена някои имена, дали ще се сетите?
— Може би…
— Какво ще кажете за Ръсел Пул? Джими да му се е обаждал или да му е изпращал писма?
— Нищо не ми говори това име.
— А името Руди Танер?
— Не.
— Джон Таталия?
— Наистина не си спомням. Трудно помня имена.
— Робърт Хоупуъл?
— Съжалявам, но…
— Карл Фирсън?
— Нищо не ми говорят тези имена.
Карела се замисли. Допусна, че за някои хора Танер може да звучи като Таталия и че имената на Ръсел Пул и Робърт Хоупуъл може да се объркат в нечия памет. Името на Фирсън обаче нямаше как да се обърка с друго. А колкото до Кортес…
— Кортес? Дани Кортес?
— Не си спомням — каза Софи. — Съжалявам.
— Вашият син писмо ли изпрати до този човек или му се обади по телефона.
— Изпрати му писмо.
— Откъде знаете?
— Той ми каза.
— Вие видяхте ли това писмо?
— Не.