— А знаете ли какво е било съдържанието му?
— Не. Джими не ми каза какво е писал. Каза ми само, че този човек ще помогне на него и на Изабел да забогатеят.
— Спомена ли за колко пари става дума?
— Не.
— Госпожо Харис, каква беше представата на Джими за богатство?
— Не знам.
— А каква е вашата представа за богатство?
— Щях да съм най-богатата жена на света, ако моят Джими и жена му бяха живи — отвърна Софи и започна да плаче.
Кучето не издаде звук по време на обратния път. Стоеше си на задната седалка, гледаше през прозореца и наблюдаваше движението. Карела се замисли дали да не го закара в някой кучкарник. Спомни си разказа на Малони как ги слагали в контейнери, откъдето изтегляли въздуха. Според Малони, това било нещо като приспиване, но Карела се съмняваше. Не му се вярваше задъхването от недостига на въздух да наподобява сън. Карела не обичаше кучетата и нямаше причини за някакво по-специално отношение към това куче, но реши, че няма да го отведе в кучкарника.
Паркира колата си на „Дачмън роуд“, близо до старата сграда на застрахователното дружество „Харисън“. Каза „всичко е наред“ на кучето, което го гледаше въпросително, докато той заключваше колата, и тръгна по улицата. В тази част на града улиците бяха задръстени от автомобили и пешеходци. На кръстовището един катаджия водеше приятелски разговор с тъмнокосо момиче с минипола, яке от изкуствена кожа и черни кожени ботуши. Момичето имаше вид на проститутка. Катаджията водеше разговор с момичето, което може би беше проститутка, усмихваше се и пъчеше гърди, докато шофьорите натискаха клаксоните и ругаеха, а колите се струпваха на кръстовището. Карела едва успя да избегне едно такси, опитващо се да се измъкне от задръстването.
— Какво бе, да не ти е писнало да живееш? — извика подире му шофьорът.
Откри, че „Престиж новелти“ се пада от другата страна на улицата, на четири сгради разстояние от ъгъла. Пред входа някой бе излял вода, която бе успяла да замръзне. Карела автоматично огледа фасадата на зданието, но не откри хора, миещи прозорци. Зачуди се откъде ли е дошла водата. Този град постоянно ти поднася изненади. Заобиколи леда и влезе през въртящата се врата. От една от табелите научи, че „Престиж новелти“ се намира в стая 501. Взе асансьора и на петия етаж видя отново фирмата, написана вече с разкошни позлатени букви. Досега се бе оправил. С това блестящо прилагане на дедуктивния метод — откриване на фирма по надписа на табелата — нямаше причини до един месец да не бъде завишен в звание „детектив първа степен“. Отвори вратата. И това действие говореше за висока интелигентност и добри моторни рефлекси — хващаш успешно ръчката с дясната ръка, завърташ я и буташ. Озова се в една по-скоро малка, отколкото голяма приемна, боядисана с различни оттенъци на зеления цвят. На стената срещу вратата имаше плъзгащи се стъклени панели, зад които се виждаше тъмнокоса жена на възраст към четиридесетте. Реши, че това ще да е Джени д’Амато, с която бе разговарял в петък вечерта. При приближаването му един от панелите се отвори.
— Кажете, моля.
— Аз съм детектив Карела. Ако обичате, бих искал да говоря с господин Престън.
— Ах!
— Вие ли сте госпожица д’Амато?
— Да.
— Господин Престън тук ли е?
— Сега ще проверя — отвърна тя, затвори панела, вдигна телефонната слушалка и натисна едно копче върху корпуса на телефона. Въпреки че панелът бе затворен, той чуваше гласа й. — Господин Престън? Дошъл е един детектив на име Карела. Да, господине. — Тя затвори телефона и отново отвори панела. — Сега ще ви отворя — и посочи на Карела една врата от дясната й страна. Карела отиде до вратата, хвана дръжката и изчака бръмченето на електрическата брава. Бравата избръмча. Карела отвори вратата и влезе в канцелария с бюра и шкафове. На едно от бюрата седеше жена с конско лице и работеше съсредоточено с някаква картотека. Карела реши, че това е госпожица Хулихън. Тя не вдигна очи от бюрото.
— Ей тази врата е — каза Джени. — Просто влезте.
— Благодаря ви — рече Карела и почука на вратата.
— Влезте — чу се гласът на Престън.
Беше седнал зад грамадно дървено бюро. Зад гърба му имаше библиотека с книги в кожена подвързия, които изглеждаха стари и прашни. Облечен бе в тъмен раиран костюм, бяла риза и вратовръзка с мек цвят. Преди това Карела го бе виждал само по халат. Сега Престън имаше много по-елегантен вид и наподобяваше изтъкнат адвокат от „Големите надежди“. За това помагаше и ореолът от бяла коса около масивната му глава. В сините му очи, скрити под рунтави бели вежди, лъщеше очакване. Стана, ръкува се с Карела и веднага зададе въпрос.