— Да. Опитваме се да избягваме върховите часове. Джими нали ходи с куче и… — Тя изведнъж млъкна. — Къде е Стенли?
— Ще се погрижат за него.
— Той добре ли е?
— Не знам. Може би са го упоили с нещо, а може би… Той умишлено не довърши изречението.
— Какво щяхте да кажете? Че може да са го отровили?
— Да, госпожо.
— Стенли никога не взема храна от непознат. Само Джими го храни. Така е дресиран. Не приемаше дори от мен. Само от Джими.
— Ще разберем, за него ще се погрижи ветеринар. Госпожо Харис, този час обичаен ли беше за вас? Винаги ли излизахте заедно от къщи в десет сутринта?
— От понеделник до петък.
— А в колко часа се връщахте?
— Аз обикновено се прибирам към три — три и половина. Джими изчаква да мине целия ден, защото събира най-много пари между пет и шест часа, когато хората се връщат от работа. След това изчаква още половин час, отбива се в някой бар, колкото да се убеди, че е минал върховият час. След това взема метрото към шест и половина — седем без петнадесет. И обикновено си е у дома към… — Тя изведнъж усети, че говори в сегашно време за човек, който вече е мъртъв. Осъзнаването бе болезнено. Гледайки лицето й, Карела видя как изпод стъклата на грамадните очила започват да се стичат сълзи. Изчака.
— Извинявайте — промълви тя.
— Ако предпочитате…
— Не, не — жената поклати отрицателно глава. — Той… Той обикновено си беше у дома най-късно към седем и половина.
— Тя рязко стана и се запъти безпогрешно към шкафа до мивката. Ръцете й откриха кутия с книжни кърпички, извади една и се изсекна. — Обикновено към седем и половина бях готова с вечерята. Понякога излизахме да вечеряме навън. Често се хранехме в китайски ресторанти, Джими много обичаше китайската кухня. С това куче можехме да отидем където си искахме — каза тя и отново заплака.
— Само едно куче ли имахте?
— Да. — Сега бе опряла салфетката до устата си и отговорът й бе съвсем приглушен. Извади втора салфетка и отново се изсекна. — Кучетата-водачи са скъпи. А на мен не ми и трябва. Не бях с Джими само когато отивах или се връщах от работа. А нали си имам и бастун… — Започна отново да плаче, този път на глас, със силен рев, който идваше от гърдите и затрудняваше дишането.
Той изчака. Тя се обърса със салфетката. През кухненския прозорец видя, че заваля сняг. Замисли се дали лаборантите вече са приключили работата си на местопроизшествието. Снегът щеше да ги затрудни. Тя не можеше да разбере дали пада сняг. Не можеше нито да го види, нито да го усети. Продължаваше да плаче. Най-сетне спря, вдигна глава и проговори:
— Какво още искате да знаете?
— Госпожо Харис, познавате ли някой, който според вас е способен да извърши това?
— Не.
— Съпругът ви имаше ли врагове?
— Не. Той беше сляп — каза тя и той отново разбра логиката й. Слепите нямат врагове. Слепите са предмет на съжаление или съчувствие, никога на омраза.
— А да сте получавали заплахи по телефона или в писма в последно…
— Не.
— Госпожо Харис, бракът ви беше смесен…
— Смесен?
— Искам да кажа…
— Искате да кажете, че съм бяла.
— Да. Имате ли съседи, колеги… въобще познавате ли някой, който да гледа на лошо око на такива бракове?
— Не.
— Разкажете ми нещо за съпруга си.
— Какво искате да знаете?
— На каква възраст беше?
— На тридесет години. През август ги навърши.
— По рождение ли беше сляп?
— Не, бил е ранен през войната.
— Кога?
— Преди десет години. Сега през декември щяха да станат точно десет години. На четиринадесети декември.
— От колко време бяхте женени?
— От пет години.
— Кое е моминското ви име?
— Изабел Картрайт.
— Госпожо Харис — той се поколеба. — Съпругът ви имаше ли връзки с други жени?
— Не.
— А вие имахте ли връзка с друг мъж?
— Не.
— Вашите близки как гледаха на този брак?
— Баща ми обичаше Джими. Умря преди две години. Джими отиде да го посети преди смъртта му.
— А майка ви?
— Не я познавам. Умряла е при раждането ми.
— Вие по рождение ли сте сляпа?
— Да.
— Братя и сестри имате ли?
— Не.
— А съпругът ви?
— Има сестра. Криси. Кристин. Записвате ли всичко?
— Да. Това смущава ли ви? Ако ви пречи…
— Нямам нищо против.
— А неговите родители живи ли са?
— Майка му е жива. Софи Харис. Още живее в Дайамъндбек.
— Вие разбирате ли се с нея?
— Да.
— Госпожо Харис, можете ли да си спомните нещо, което да е станало през последните седмици и което да е могло да стане причина някой да затаи лоши чувства към…
— Не.
— Колкото и незначително да ви се е сторило?
— Нищо не ми идва наум.