— Какво, пак ли? — извика полицаят.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Минаваше два часът, когато Сам Гросман реши да се обади на детектива Джордж Андърхил от 41-ви участък.
— Вече имам данни за кръвната проба.
— За коя проба? — попита Андърхил.
— За тази, дето е взета от тротоара.
— О, вярно — каза Андърхил. Той бе забравил напълно за пробата. Всъщност бе забравил за нея веднага след като бе приключил разговорът му с лабораторията. А Гросман междувременно взел, че написал рапорт. Андърхил се замисли какво ще прави с този рапорт, след като от нито една болница не се бяха обадили за кучешки ухапвания. Взе молив и лист. — Хайде, диктувай.
— Първо, това е кръв — каза Гросман. — И второ, това е човешка кръв.
— От коя група?
— Имаш късмет. От група „Б“.
— Защо да имам късмет?
— Щеше да имаш още по-голям късмет, ако ти се беше паднала група „АБ“, защото само от три до шест на сто от населението я имат. А група „Б“ я имат между десет и петнадесет на сто от населението.
— Значи заради това имам късмет?
— Можеха да ти се паднат група нулева или „А“, които са най-често срещаните.
— Добре, много ти благодаря — каза Андърхил.
— Мога ли да направя нещо друго за тебе?
— Не, освен ако не познаваш някого, ухапан от куче.
— Тази кръв от жертва на кучешко ухапване ли е?
— Да.
— Кучето да не е било бясно?
— Не.
— Откъде знаеш?
— Стопанинът му казал на дежурния полицай.
— Защото ако е бясно…
— Не е, не е. То е куче-водач. Откъде ще побеснее?
— И кучетата-водачи побесняват. Както и другите кучета.
— Да, ама това е ваксинирано.
— Кого е ухапало?
— Не знаем. Някой, който се е опитал да нападне стопанина му.
— Какво искаш да кажеш?
— Някой се опитал да нападне стопанина му и кучето го ухапало.
— Нападнали са слепеца?
— Ами да, стопанина на кучето. Нали ти казах, че е куче-водач? И стопанинът му естествено е…
— Ти заедно с Карела ли работиш по този случай?
— Не. Кой е Карела?
— От 87-и участък.
— Не, не го познавам.
— Защото той се занимава с няколко убийства на слепи хора.
— При мен убийства няма. Някой се е опитал да нападне слепеца, кучето го ухапало и толкоз.
— Къде го е ухапало?
— Имаш предвид в коя част на тялото ли? Не знам.
— Имам предвид в коя част на града е станало нападението.
— На ъгъла на „Чери“ и „Лерд“.
— Чак там ли?
— Чак там, я. Хайде, че имам работа. Много ти благодаря — рече Андърхил и затвори телефона.
Гросман също затвори телефона, замисли се за малко и реши все пак да се обади в 87-и участък. На телефона се случи Дженеро.
— Тук детектив Дженеро от 87-и полицейски участък — каза той. Никога не пропускаше да спомене длъжността си. Всички останали детективи просто съобщаваха името си. Единствено Дженеро осигуряваше на обаждащите се пълноценно обслужване.
— Обажда се Сам Гросман от лабораторията. Искам да говоря с Карела.
— Няма го.
— Къде е?
— Не знам.
— Имаш ли представа кога ще се върне?
— Нямам.
— Кой работи заедно с него по случая със слепците, имаш ли представа?
— Май че е Майер.
— Там ли е? Дженеро се огледа.
— Не го виждам.
— Добре, когато се върне някой от двамата, ще му кажеш ли да ми позвъни веднага?
— Готово.
— Я дай все пак по-добре да поговоря с лейтенанта.
— Сега ще те свърже дежурният сержант — каза Дженеро. Натисна няколко пъти вилката на телефона и след малко чу гласа на Мърчисън. — Дейв, я прехвърли моя разговор на лейтенанта.
Гросман в един момент реши, че линията е прекъсната.
— Тук Бърнс от 87-и участък.
— Пит, обажда се Сам Гросман от лабораторията.
— Здрасти, Сам, как си?
— Добре съм. Току-що говорих с един детектив на име Джордж Андърхил. От 41-ви участък. Работи по един случай, свързан със слепец.
— За убийство ли става дума?
— За опит за нападение. Нямам представа дали това има някаква връзка със случая на Стив, но може би ще е добре да се свърже с Андърхил.
— Добре, ще предам това на Стив.
— Извършителят е бил ухапан от кучето на жертвата. Може би няма да е зле да предупредите болниците.
— Андърхил не е ли свършил тази работа?
— Не знам.
— Ще взема мерки. Благодаря ти, Сам.