Излезе от участъка в единадесет без двадесет. Нощта беше студена и неприятна. Наведе глава, за да се опази от вятъра, притискайки към гърдите си един хамбургер, купен му от Мисколо. Кучето бе заспало на задната седалка на колата. Карела бе оставил един от прозорците отворен, мислейки си, че никой няма да посмее да открадне автомобил, принадлежащ на ченге. Нали беше оставил на предното стъкло табелка с надпис „Полицейско управление“. Отключи предната врата, освободи бутона на задната, отвори я и надникна. Все още не можеше да си спомни името на проклетото куче. Утре щеше да се обади на Софи Харис, за да попита как се казва.
— Ей, момче, събуди се.
Кучето примига.
— Искаш ли малко хамбургер? — попита Карела и отвори кесията, в която го беше поставил.
Кучето отново примига.
— Мисколо го купи. Вече е студен, но е много вкусен. Я си хапни.
Подаде хамбургера. Кучето го подуши и след това предпазливо си отхапа малко парче.
— Ха така — кимна доволен Карела и разкъса кесията, постла я на седалката и постави хамбургера върху нея. Докато стигна до мястото на шофьора, хамбургерът вече беше изчезнал и кучето облизваше хартията. Карела седна зад кормилото и за малко се замисли, втренчил поглед в двете големи светещи кълба с надпис „87“ от двете страни на вратата на участъка. Опита се да си спомни дали не е забравил нещо. Реши, че не е, и запали колата. Приятно е, след като си свършиш работата, да си тръгнеш за вкъщи.
Тръгна си у дома.