Завъртях глава, а той изви вежди. Обикновено пиех с него в такива нощи. Сви рамене и пак отпи. Останах прав, както постъпвах обикновено. Помня, че се страхувах, и знаех, че не бива да се издавам. Ослушвахме се за звуци, но се преструвахме, че не е така. Дочувахме гласове, без да различаваме думите, ако не бяха произнесени силно.
Морани каза тихо (защото и нашите гласове можеха да се чуят вътре):
— Не искаш ли вино?
И аз свих рамене, излъгах го:
— Прекалих с пиенето снощи.
— Младежите би трябвало да понасят пиенето — каза той и опита да се усмихне.
Успях да направя кисела гримаса. А всъщност от мига, когато зърнах жената, си мислех, че може да имам нужда от бистър ум.
— Джуданио, знаеш ли някакви стихове за градини? — попита Морани. — Градини напролет?
Почти винаги ме наричаше с цялото ми име. Обикновено бях Данио за останалите, понякога използваха и друго умалително име от моето детство, което не ми допадаше особено.
— Знам, струва ми се.
Долавяхме гласа на графа през стената откъм близката до нас страна на стаята, на разстояние от леглото и масата, където оставяше играчките си.
Морани пи отново.
И аз казах, може би в пристъп на глупост:
— Струва ли си? И за двама ни?
Той се вторачи в мен.
— За нашите души ли говориш?
— Да.
Не точно за това си мислех.
— Не си струва — отговори той. — Джуданио, ще ти напиша препоръки тази зима. Ще ти намеря по-добър пост.
— Синьор, знаеш каква чест е за мен да служа при тебе. Знаеш, че…
— Не е заради службата ти при мен! — прекъсна ме Морани и въздъхна. — Остарявам, а мнозина разчитат на мен. И като стоя тук, се опитвам да… да подобря положението. — Гледаше ме едва ли не умоляващо. — Виждал съм глад, Джуданио. Обсади, разграбени и опожарени градове. Ужасни неща видях. А Милазия е опазена от всичко това засега, хората тук са в безопасност, защото той е…
Гласът на графа прозвуча рязко. И жената изпищя.
Стори ни се, че проехтя точно зад Морани. Трепнах. Той се понадигна и пак се отпусна на скрина. Спогледахме се. „Той е кротък тази вечер“, така ѝ бе казал.
„Господарю… защо?“, чухме нейния вик.
— Градина — избъбри Морани. — Стихотворение за градина, Джуданио. Или за друго. Каквото и да е! За слънчеви лъчи.
Гласът на графа: плътен, мазен като зехтин, топъл като греяно вино зиме. И нито звук повече от момичето. Аз трябваше да рецитирам стихове. Накрая все пак посегнах към манерката и пих. В онези дни поднасяха добро вино в Милазия под властта на граф Уберто. Помня как сърцето ми блъскаше в гърдите.
— Трудно ми е да се сетя.
Очите на Морани се вторачиха в моите.
— Трудностите ни предизвикват да се справим!
Сведох поглед. И Гуарино бе казвал същото. В школата. А тя имаше градина. И съществуваше, за да учи мъже и жени как да живеят благоприлично и ползотворно. И може би как да бъдат добри, ако имат такъв шанс, особено ако са на власт. Повечето ученици в школата идваха от овластени родове и се връщаха в тях.
Започнах:
Чухме звуци като от боричкане зад стената, после друг шум, приглушен.
Морани изви глава и се заслуша.
Стореното от мен в този миг не промени нищо, защото Уберто вече е бил мъртъв. Сега знам това. Той вече бе целунал момичето, което му доведоха… или изпратиха. Тогава обаче не знаех, а се намесих, за да задържа Морани ди Росо където седеше, след като и двамата чухме шум като от падане.
— Синьор, знаеш ли това стихотворение? — попитах го. — Преведено е от езика на ашарите на запад — отдавнашно е, от времето, когато те са владеели Еспераня, преди неверниците да бъдат посечени от мечовете, водени от светия Джад.
— И защо ми предлагаш да чуя стихотворение от неверник?
Той пак се обърна към мен.
— Гуарино казва, че можем да открием мъдрост и красота на неочаквани места. До голяма степен дължим знанията си за древните на преводите, направени от ашарите.
— Знам това — отвърна Морани и отпи вино. Взираше се в мен. — Знам също и че сега те желаят да разрушат Сарантиум. Златния град…
Гласът му затихна.