— Ти поиска стихове за градина — напомних му.
Чухме гласа на момичето отново. Твърде тих, за да различим думите ѝ. А после:
„Господарю, моля ви!“
Ужасно е да казвам това, но Морани се облегна — олекна му, че няма нищо необичайно. Защото в гласа на жената в стаята зад него прозвуча ужас, а ние вече бяхме чували такива гласове.
Знам, знам… вече казах, че той беше добър човек. Или ще приемете думите ми, или ще откажете да ми повярвате. Всички ще бъдем съдени накрая.
Продължих със стихотворението. Не знаех името на поета, имената често се губят в потока на времето. И моето ще се загуби, малко неща съм направил, с които да бъда запомнен. За Уберто може би ще си спомнят като за гнусно чудовище или за владетеля, който съхрани мира в Милазия двайсет години. А може би и едното, и другото?
Вярвам, че и Фолко д’Акорси, и Теобалдо Монтикола ди Ремиджо ще бъдат помнени дълго. Ала нищо чудно да греша. Всички можем да сбъркаме в преценките си за времето. А и нямам представа какво ще казват за тях, когато се изнижат векове и историите бъдат преиначени или доизмислени, когато може би дори от построените или разширените от тях дворци останат развалини и никой няма да знае с каква красота са били надарени мъж или жена, освен може би от запазен портрет.
Може би тъкмо изкуството ще надживее всички ни. Виждал съм обаче един портрет, нарисуван от великия Меркати, който макар и да е чудесна творба, изобщо не прилича на истинския човек, когото познавах.
От друга страна, по въпроса за творците, които може би ще ни надживеят, в онези мигове рецитирах любими стихове, а нищичко не знаех за автора им.
По-тих писък. Този път не толкова от болка, колкото от страдание. Все още не откъм очакваната страна на стаята, а при гоблените.
— Да му се обадя ли? — попита Морани.
Никога не ми бе задавал такъв въпрос. Изпълняваше заповед и през определен интервал отиваше до вратата да попита графа всичко ли е наред. Уберто знаеше колко го мразят. И беше предпазлив.
— Не е ли прекалено рано? — попитах и аз с пресилено равнодушие.
Дано Джад ми прости и това. Знаех, че вътре може би се случва нещо непредвидено.
— Прекалено рано е — съгласи се той.
Довърших стиховете от запада. И му предложих друго стихотворение — по-ново и любимо за Морани, съчинено от самия Меркати, смятан от мнозина не само за най-надарения скулптор и художник на нашето време, но и за изтъкнат поет, заради което му прощаваха множеството грехове. Той умря неотдавна. Срещал съм го веднъж.
Често съм умувал през годините и защо на някои хора прощават, а на други — не. Задържах още малко Морани да седи там и да пие от доброто вино. Това не продължи дълго, той явно беше разтревожен. Стана внезапно.
— Ще му се обадя.
Отиде при вратата. Пулсът ми се забърза.
— Господарю! — извика Морани силно. — Добре ли сте?
Това му бе заповядано да прави в такива нощи, докато момичето или момчето не бъде върнато при нас. Или докато не бъдат повикани хора да изнесат мъртво дете. Уберто се прибираше във вътрешните си покои, преди те да дойдат. Не оставаше да гледа как Морани се разпорежда с изпълнението на задачата.
Когато Морани му се обаждаше през вратата, графът отговаряше „Добре съм, икономе“, Морани кимаше сдържано, въпреки че само аз можех да го видя, и се връщаше на мястото си върху скрина.
В онази нощ нямаше отговор.
Морани повтори думите си. Зад вратата тегнеше мълчание. Треперех.
Още едно повикване, Морани си пое дъх и отвори вратата. Виждах как се тресе ръката му. Той влезе. Последвах го.
— Най-мили Джад, който възлюби чедата си… — промълви Морани ди Росо.
Още помня гласа, с който изрече думите. Според мен знаеше в този миг, че и той вече е мъртвец.
Изглежда, смелостта и волята невинаги са достатъчни. Колко лошо, каза си Адрия.
Оказа се трудно да остане нащрек, дори будна сред тази болка. Студът вцепеняваше във влажното каменно стълбище. Чуваше плъхове, може би и други твари. Имаше лампа, виждаше хлъзгавите стъпала, но левият ѝ крак не вършеше онова, от което тя се нуждаеше. Нямаше как да слиза нормално. Успя да седне и да се смъква надолу, изпънала напред ранения крак, защото не можеше да го сгъва без охкане, а не знаеше кой би я чул зад стените.
Не че имаше значение, ако не стигнеше до малката врата (скрита зад храсти, както ѝ бяха казали), през която би излязла в есенната нощ извън градските стени при Копо и останалите, при конете и бягството.
Сега беше на площадка и се опитваше да събере сили. Това трябваше да е вторият етаж на двореца. Ако потърсеше, вероятно би открила врата и тук. Имаше нужда от отдих, знаеше колко е опасно, но… трябваше да си почине поне за малко.