Събуди се от звук и прилив на болка. Зърна светлината от друга лампа, огряла стената на стълбището над нея зад завоя. Още не се виждаха нито лампата, нито носещият я човек. Нейната бе угаснала. Все едно.
Ще ѝ сторят ужасни неща, мислеше си Адрия. Имаше ножа на Уберто под препаската на роклята. Имаш власт над някои неща дори накрая. Дали би могла да убие някого, преди да убие и себе си? Или искаше прекалено много от бога?
Първо видяхме кръвта.
Тя се бе стекла гъста и тъмна при осакатените полови органи на графа. Зяпнах, после отместих поглед и преглътнах буцата в гърлото си. Не бях виждал такава гледка дотогава. И като дете, после и в Авена, където стигнах до възрастта на мъж, не познавах войната. Чувахме за бебета, подхвърляни нагоре след превземането на градове, за да бъдат набучени на копия за развлечение. Но само слушахме такива истории в школата, колкото и да бяха страшни. Учехме философията на древните, музика и подобаващите за придворните обноски. Биехме се с дървени мечове, после и с истински под бдителен надзор. Имаше счупени кости, имаше и рани, веднъж се намушкаха момчета от враждуващи родове, обаче… такива неща нямаше.
Но когато се вгледах в лицето на графа, забелязах нещо. Пръстите му се бяха впили в гърлото, сякаш се е борил със задух. И аз се принудих насила да вдишам в този момент. Принудих се и да мисля.
Гуарино все повтаряше, че истинският придворен стига търпеливо до заключение, когато се сблъска с неочакваното. Аз не бях придворен, но пък той беше мой учител и се опитвах да живея според наставленията му.
Вторачих се в Уберто, в ръцете му върху гърлото. Жената — Адрия Риполи, не би могла да влезе тук със скрито острие. Претърсиха я два пъти. Но би могла…
— Виж! — възкликна Морани.
Прекрачи бързо към отворените капаци на прозореца. Не биваше да са отворени в тази есенна нощ. Тръгнах след него, заобиколих кръвта. Чувствах се зле. Студеният въздух ми помогна, когато се надвесих навън до него. Той сочеше надолу и аз видях клина в стената точно под нас… и увисналото от него въже.
— Стража! — изкрещя Морани. — Ей вие, стражниците долу! Убийца! Една жена бяга между вас! Намерете я! — Озърна се втрещен към мен. — Нима му е отнела ножа? И го е надвила? Как?!
Обърнах се към стаята и се заставих пак да огледам тялото на графа върху килима. Разтвореният халат разкриваше скверно голотата му в смъртта. Очите му бяха облещени. И тези ръце на гърлото. Не виждах нож до трупа.
Морани още беше между капаците на прозореца и пак викаше на стражниците на площада. Чувах слаби гласове в отговор. Трябваше да са го чули и в двореца. Мъже щяха да нахълтат в тази стая и да съзрат какво има тук.
Оглеждах се за пореден път. Мъчех се да видя, да разбера. И този път забелязах още нещо, може би защото се опитвах да не гледам мъртвеца. Изобщо не жалех за Уберто от Милазия, но тази гледка ме разстройваше. И затова открих трите тъмни петънца от кръв по дървения под до вътрешната врата към другите стаи в покоите на графа.
Изведнъж Морани изви глава да ме погледне през рамо.
— Джуданио… — Никога няма да забравя добротата, грижата за живота на друг човек, които прояви в този миг. — Махни се оттук! Донесъл си виното, дал си ми го и си се върнал долу. Сега излез по-скоро! Легни си или иди там, където щеше да бъдеш, ако не беше тук!
Не изчака да види дали ще се подчиня. Пак се наведе от прозореца, през който бе избягала убийцата. Още мъже викаха отдолу, носеха и факли.
Само че тя не бе избягала оттам. Заблуждаваща хитрост. Тук бе изпълнен замисъл. Но не бяха предвидили кръвта, казах си.
Не бях принуден да сторя онова, което направих тогава. Можех да се прибера в стаята си, както ми каза Морани, да сляза по слугинската стълба и да се втурна нагоре с всички други, докато дворецът се разбунваше все по-силно. И животът ми щеше да бъде различен.
А аз проверих дали Морани ме гледа и отидох при вътрешната врата. Но първо се наведох припряно и избърсах капките кръв с кърпа, взета от раклата до стената. Носех кърпата и където видех следата от червени капки, почиствах я.
Значи бихте могли и да ме причислите сред убийците, ако желаете. Няма да отричам. Знаех коя е тя още когато се качи заедно със стражниците. Знаех, че това е измама. И че Фолко д’Акорси участва в нея. И накрая тръгнах след нея, заличавах кървавите ѝ следи.
Първата стая, втората. Тя беше ранена, но бе направила нещо, за да спре почти напълно кървенето. Имаше обаче предостатъчно кръв, която можех да видя. И други щяха да я видят, ако бях оставил капките по пода. Аз обаче не ги оставих.