Разбира се, познаваха твърде добре и отдавна това място. Алдо се обърна на юг към реката, после на север към гората, спомените още бяха ярки. Помнеше как се промъкна в онази гора през нощта с осемстотин войници. И той бе преживял свой гняв и свои страхове, свързани с местността. Притаиха се задълго в душата му.
За Фолко тези чувства бяха още по-силни. Затова дойдоха тук.
Алдо се зае с разгръщането на армията. Знаеше какво неговият братовчед иска да бъде направено. Повери три хиляди конници на Джан, който беше много способен, и му даде точни указания. Те се отправиха на юг, минаха по речните бродове, пресякоха другия път и се отдалечиха през наскоро засети ниви, за да не бъдат видени. Нямаше как да не стъпчат нивите, присъщо е на армиите. Стопаните и техните ратаи не се мяркаха никъде. Алдо си рече, че постъпват благоразумно.
Проследи с поглед конниците на Джан, докато не се скриха зад един рид. Фолко бе запомнил този рид и го спомена в заповедите си. Алдо се върна при своя братовчед, който също бе гледал кавалеристите.
— А сега? — попита Алдо.
— Няма да чакаме дълго. Може би днес, ако не — утре, струва ми се. Той ще дойде тук.
Алдо долови, че Фолко е настроен да убива. Настървението му за битка не беше типично за него. Трябваше да е заради племенницата му, заради вестите, които получиха пред портите на Росо.
Искаше му се да каже, че смъртта на Адрия не е свързана по никакъв начин с Фолко и със съгласието му тя временно да бъде сред тях (по нейно решение и желание). Всичко се бе случило единствено заради предателство в Мачера, дори заради нехайството на баща ѝ, вероятно и заради собствената ѝ безразсъдна доблест (последното би премълчал).
Изобщо не се дължеше на нещо направено от Фолко или от нея за Фолко.
Все едно. Не можеш да върнеш миналото, Фолко скърбеше, те бяха тук и Теобалдо Монтикола идваше към тях.
Алдо мразеше Монтикола ди Ремиджо. Може би по-силно, отколкото неговият братовчед го мразеше.
За мен беше странен устремът, с който Монтикола се движеше на запад. Още беше ранна пролет, несъмнено имаше време да влезе в Бишо преди пристигането на войски за обсада. Умувах дали не искаше да пресече пътя на по-малката армия от Фирента, която щеше да докара артилерията. Но в този случай би изпратил кавалерията си напред, вместо да ограничава бързината ѝ с пехотата и обоза.
Примирих се, че не разбирам, а само присъствам. Пък и защо трябваше да разбирам войната? Всъщност исках ли?
Не можех да не искам поне в някакъв смисъл. И тогава, и сега (толкова години по-късно) войните бяха театрално действие, в което мъжете играеха роли, подлагаха се на изпитания, издигаха се в света. Като стъпваха по труповете на други, разбира се — но никой от нас не се е родил във времена на мир и благопристойност.
Моят учител Гуарино се опитваше да втълпи поне на някои от нас идеята, че има и други пътища да се докажеш и издигнеш, дори накрая да управляваш делата и отношенията между градове и държави. Само че почти всички негови ученици бяха потомци на могъщи родове и това учение нямаше особен успех сред тях. Днес бих казал, че той се опитваше да навлезе в тесен залив при насрещен вятър.
Към края на поредно утро проумях къде сме дошли, защото от случката бе минала само една година, а тя беляза особено важно място в собствения ми живот.
Пред нас вляво от пътя се простираха ниви, които помнех, вдясно минаваше речно русло, отвъд което имаше низина с още ниви, а нататък местността се издигаше и ставаше гориста. Тъкмо тук бях догонил малкия отряд от Ремиджо, всички се бяхме запътили да гледаме надбягването в Бишо.
Подминахме възвишението и самотното дърво — натам бях препускал, за да запазя коня, който още обичах. Недалеч оттук трябваше да се намира обителта, откъдето бе дошъл млад духовник, за да се изпречи пред Теобалдо Монтикола и отряда му (и неговата елегантна любовница).
Питах се какво ли се е случило с този духовник. Едва ли нещо особено. Сигурно е продължил с безкрайно повтарящите се молитви зад онези стени, които щяхме да зърнем скоро. Толкова малко време бе минало. Той би трябвало все така да търси набожността и безметежността в ритъма на камбаните и сезоните.
Конник препускаше в галоп към нас, зад него се стелеше прахоляк. Дръпна рязко юздите, за да спре пред Монтикола. Гласът му се разнесе към всички наоколо:
— Той вече е тук! Малко по-нататък, господарю! От другата страна на реката, в поле зад святата обител. Д’Акорси! С армията си!
Монтикола ди Ремиджо се усмихна и след миг се разсмя.
— Разбира се, че е тук — провикна се. — Нека отидем да се видим със скъпия ни Фолко. Това удоволствие липсва в живота ми толкова отдавна!