И аз тръгнах с него, затова мога да разкажа тази история.
Теобалдо продължи напред покрай руслото. Видяхме обителта от другата страна. Малко по-нататък започнахме да прекосяваме тясната бърза река. Артилерията остана пред нея. Дори ми хрумна, че биха могли да ни нападнат при минаването през водата, но с тези двамата тук не би се случило. Вестоносци на коне бяха изпратени да срещнат онези, които Фолко бе изпратил.
Видях как нашите войници се подреждат в полето. Армията на Фолко вече бе разгърната в западния край, ние заемахме източния. По-точно наемната армия на Теобалдо Монтикола го заемаше. Тази мисъл се мярна в главата ми — аз нямах нищо общо, а след миг я измести противоположната: тук представлявах Сереса, подкрепил Бишо срещу Фирента, което пък означаваше, че съм на страната на Монтикола. Така щяха да виждат присъствието ми.
Все едно беше как се отнасях към двамата. Аз заемах пост, моята роля беше определяща. Ново чувство за мен.
Опитвах се и да проумея какво означаваше числеността на двете армии, заемащи позиции между водата и дърветата. И си повтарях, че няма как да влязат в битка тук. Това би довело до неимоверно клане, а всички знаеха колко е омразно за предводителите на наемници да губят войници. Обителта с купола над светилището се виждаше добре от мястото, където бяхме ние. И те би трябвало да виждат всички ни оттам. Чудех се какво ли си мислят зад своите стени.
Монтикола спря на брега от нашата страна, гледаше срещата на вестоносците отвъд реката.
— Той не е забравял и за миг. Затова сме тук. Мина четвърт век, а споменът го изгаря отвътре.
Нямах представа за какво говори. Не го каза на мен… или на друг наоколо. Вятърът стихна. Нашите знамена с вълци провисваха от прътите си. На знамената на Фолко имаше ястреби, тези платнища също се увиваха около прътите. Помня, че следобедът не беше горещ. Приятни ухания във въздуха. Слънчево въпреки белите облаци високо в небето.
Нашите вестоносци се върнаха, копитата на конете им пръскаха капки над реката.
— Той казва, че за него ще бъде удоволствие да се срещне с вас — съобщи по-възрастният от двамата.
— Така ли се е изразил?
— Повтарям неговите думи, господарю. Предлага да имате по двама придружители.
Монтикола се усмихна. И назова две имена. Единият беше Гаетан от Фериер, вторият по старшинство в армията.
Аз бях другият. Аз.
Втълпявах си, че не е заради самия мен. Той искаше Д’Акорси да види човек от Сереса и да разбере какво означава това. И днес смятам, че почти налучках истината.
Тримата прекосихме реката. Кавалерията на Монтикола също бе преминала на другия бряг, но по на изток, за да не пречи на срещата или поне да не изглежда, че го прави. Реката беше бърза и студена, бреговете — доста стръмни. Видях шлюзове и започващи от тях канали на север. Водата можеше да бъде пусната по тях за напояване на нивите от другата страна.
Яздещият към нас Фолко също бе съпроводен от двама. Монтикола спря близо до брега. Чакахме, без да слизаме от конете. Устата ми пресъхваше. Хем исках да бъда тук, хем исках да бъда където ще да е, но не и тук. Чувах птичи песни. В такава пролет защо птиците да не чуруликат?
Монтикола започна пръв. Открай време беше по-спонтанен.
— Приветствам те! Да отворим ли шлюзовете, за да стане по-интересно?
— Отгатнах, че ще кажеш това — отвърна Фолко невъзмутимо. — Хайде да не ги отваряме. Забравих да докарам лодки.
Другият прихна, искрено развеселен.
— И аз. — Изражението му се промени. — Чух за Мачера. Както изглежда, дукът се е справил с въстанието, но съжалявам за момичето, Д’Акорси.
Не очаквах да говори за това още в началото. Преглътнах трудно, надявах се никой да не забележи. Едва ли ми обръщаха внимание.
— Мили думи — рече Фолко все още спокойно. И пронизващото единствено око вече се взираше в мен. — Довел си човек, за когото новината също е била тъжна.
Злепоставяше ли ме? Или само се опитваше? Монтикола знаеше, че познавах Адрия по някакъв начин, нали аз му казах за нея в Бишо преди надбягването. Само го излъгах за същината на познанството с нея. Или Фолко имаше друг замисъл?… Оплитах се отново.
— Така е, господарю — обадих се. — Тя дори започна да купува книги от моя дюкян в Сереса.
— Дошъл си доста далеч за един книжар, Джуданио Чера.
Не ми се вярваше, че е запомнил името ми.
— Аз вече не съм…
— Той е представител на Съвета на дванайсетте, изпратен да получи пристанищните такси от мен — рязко ме прекъсна Монтикола.