— Аха. И да ти плати за тази армия ли?
Фолко се бе взрял в Монтикола, но пак ме стрелна с поглед и поклати глава.
— Нима сте си въобразили, че е неочаквано за мен Сереса, а и Мачера… да не искат Бишо да бъде превзет? — Вторачи се отново в Монтикола. — Нужно ли беше това послание към мен? Или към Пиеро Сарди?
Монтикола сви рамене, но ми се стори, че е недоволен. Твърде малко постигна, като ме доведе. Всъщност нищо. Мълчах. Помня, че се страхувах. Онези двамата вдъхваха боязън у околните.
— Е, добре, значи той вече може да си върви у дома — каза той.
— Защо да ме е еня какво ще прави? — подхвърли Фолко д’Акорси.
За пореден път ме погледна и аз като че долових (или само се заблудих) разочарованието му. Не разбирах причината. И до ден днешен не съм разбрал. За какво им беше дори да говорят за мен? Или с мен? Или просто се възползваха от присъствието ми, както някой би могъл да попита друг за лозята или конете му, преди да го убие?
— Ще ти се да ме убиеш тук, нали?
Монтикола изрече думите. Мислех си обаче, че нищо не пречеше да ги каже и мъжът срещу него.
Фолко се усмихна, яхнал привично своя великолепен кон.
— А у тебе липсва подобно желание, така ли?
Теобалдо не отвърна на усмивката му.
— Не липсва. Винаги е с мен, Д’Акорси. Стига ми да си припомня лъжата за твоята сестра. Как я използвахте.
— Не я споменавай — натърти Фолко.
— Защо? От страх ли? От тебе ли да се страхувам? Или защото, щом заговоря за това, разобличавам пред света твоя баща… и тебе като лъжци?
— Не. Само от благопристойно отношение към покойниците, Ремиджо. Способен ли си на това?
— Да. Както винаги. А твоят баща? А ти — например в този момент?
Виждах как мъжът до Фолко се бе вкопчил в юздите на своя кон, сякаш потискаше гнева си. И Монтикола го забеляза.
— Алдо Чино! — каза той ведро. — Помагал ли си наскоро на Дъщери на Джад да прескачат оградата по тъмно?
Не бих могъл да се досетя за значението и на тези думи. Мъжът, който се оказа братовчедът и заместникът на Фолко, не продума. Но лицето му пребледня.
Не бих искал някой някога да ме гледа както Фолко гледаше Монтикола.
— Да оставим на мира починалите отдавна или наскоро. Да се помолим да бъдат с Джад. Можем ли да го направим?
Изражението на Монтикола беше странно. Инат, ярост, обида?
— Д’Акорси, покойниците бяха твое оръжие. И преди, и сега. Набожните слова не звучат добре от твоята уста.
Фолко изпсува грубо.
— Какво искаш, човече?
Теобалдо се разсмя отново, но нямаше веселие в смеха му.
— Какво искам ли? Да защитя Бишо срещу Фирента. Платено ми е да направя това. Ако изтребя достатъчно от твоите хора тук, ще си свърша работата.
— Предпочиташ битка ли?
Размахана ръка почти с възмущение.
— Фолко, в името на Джад, ти разгърна хората си тук! Аз съм се запътил към Бишо. А ти какво искаш? Да заличиш срама отпреди двайсет и пет години ли? Не мога да ти помогна.
Още не проумявах, но зърнах как се изопна лицето на Фолко. Неговият братовчед не го изпускаше от поглед.
Фолко завъртя глава.
— Не. Забавно е да съм тук. За да видиш какво ще разположим пред Бишо. Но ако искаш да се бием…
Монтикола изсумтя.
— Знаех какво се придвижва към Бишо. Знам колко сте. А артилерията? Поверена е на онзи суетен глупак Борифорте, нали? Той ли беше най-доброто, което Пиеро Сарди успя да направи за тебе? И ти си наясно с какво ще отида там, след като научи, че имам пари за по-голяма войска. — Посочи ме, докато казваше тези думи. — И така… вече не искаш да се биеш ли?
Повторно завъртане на главата.
— Мислех, че искам, но ще бъде прахосничество. Макар че щях да те победя.
Кратък смях.
— Никога през живота си не си ме побеждавал на бойното поле.
— А ти побеждавал ли си ме? Готов ли си да твърдиш подобно нещо? Пред Джад? Ремиджо, бихме погубили тук твърде много от хората си.
— Вярно е. Разбира се, бихме могли и да се бием само двамата. А после твоят братовчед ще те погребе тук или ще откара трупа ти вкъщи. Онези духовници могат да извършат литургията за тебе. — Монтикола кимна към обителта. — Д’Акорси, аз съм убеден и сега, че заслужаваш позорна смърт заради онова, което стори с доброто име на Ванета и паметта за нея.
Братовчедът пак помръдна на седлото, но този път и Фолко направи рязък жест.
— Казах ти да не говориш за нея! Не произнасяй името на моята сестра.
Монтикола почервеняваше.