— Вкопчил си се в лъжата? Сигурно не можеш иначе след толкова години. Така да бъде. Бий се с мен. Но знай: аз ще браня честта на Ванета Чино, а не нейният брат.
— Недей! Не изричай името ѝ!
— Как пък не! Дотегна ми, това се проточи твърде много. Аз ще говоря за нея и ще заявя, че баща и брат опетниха нейната памет… за свои себични цели. Бий се с мен заради тези думи! С армия или с меч в ръка. Ти избери. Нищо не се случи в онази обител!
— Ти отиде там! За да отмъстиш!
— И нищо не се случи. Знаеше го още тогава — от нея! Бий се с мен!
— Ти си порочен син на порочно семейство. Съсипа я със самото си отиване там! С нея бе свършено още когато се покатери през оградата и влезе в стаята ѝ. Каква полза да отричаме, след като това се разчу?
— Каква полза ли? От нейната дума, от моята дума под клетва? И Старшата дъщеря би се застъпила пред олтара за нея… и за мен, ако някой я бе попитал. Но твоят прокълнат от Джад баща реши, че няма да бъде така. Той съсипа детето си, за да навреди на мен и на Ремиджо, а ти повтаряше лъжата през всички тези години! Почиташ него, като позориш нея ли? Много достойно, владетелю!
Фолко вече трепереше. Монтикола — също, както виждах. „Миналото — хрумна ми внезапно — може да убива и днес.“
— Значи ще бъдем само двамата — изтръгна се от гърлото на Фолко. — Крайно време беше.
— Така е — потвърди Монтикола.
— Трябваше да те убия преди години.
— Трябваше да умреш, докато се опитваше. Желаеш ли първо да отправиш молитва, владетелю на Акорси? Помирил ли си душата си с Джад?
— Доколкото бих могъл.
— Фолко… — понечи да се намеси неговият братовчед.
Същият разсичащ въздуха жест, след който братовчедът млъкна.
Усетих, че и аз треперя. Чувах птиците, шума на реката зад нас.
И тогава чух… ние чухме друг звук, който ни накара да проумеем, че всичко се е променило. За всички преживяващи дните си в нашите времена, на това място, в света, даден ни какъвто беше… или създаден от нашия избор.
Спокоен ден с най-лек повей. Високо далечно небе. И в тази безметежност долу, където бяхме на божията земя до една река, ние чухме как зазвъняха камбани, ехтяха ясно иззад стените на обителта и светилището над полето към нас.
Още не знаехме. Не и в онези мигове. Обърнахме се обаче натам и видяхме как трима духовници в жълти раса излязоха през портата на обителта и закрачиха към нас.
Двама носеха камбани от тежките, които трябваше да държат с две ръце, и звъняха равномерно с тях. Третият беше висок слаб мъж, и то вече възрастен, както забелязах с приближаването им, видях и как ридае, сълзите се стичаха по лицето му, другите двама също плачеха, докато разклащаха своите тежки камбани. Вървяха към нас по пролетната земя под слънцето и високите облаци, спряха наблизо до нашата група от конници и високият — Старши син на Джад в онази обител, ни заговори.
Така аз научих… ние научихме за току-що получената при тях вест, че Сарантиум е превзет и светът се е променил.
Убедил съм се, че паметта е своенравно нещо. Припомняме си отчетливо някои моменти, дори отдавнашни (или си мислим, че е така), а с други, не по-маловажни, може би дори по-значими в нашия живот, се затрудняваме.
Денят, през който бях с владетелите на Акорси и Ремиджо и научих, че Градът на градовете е превзет от ашарите, беше слънчев и пролетен, знам това. Но щом се опитам да се върна в миговете, след като духовникът ни каза какво са научили преди малко… все ми се струва, че мъгла е изпълзяла откъм нашата лагуна или дъжд е скрил в сивота онова, което се опитвам да зърна отново през годините.
Бях потресен. Или е по-уместно да кажа, че бях смазан. Всички бяхме. И как да не бъдем? Как? Ние бяхме стъкло, пуснато отвисоко да се разтроши на каменен под.
В първия ясен спомен съм слязъл от коня (не помня как го направих), стоя на онова поле и гледам как Фолко Чино и Теобалдо Монтикола коленичат. Постъпих като тях. Старият духовник още плачеше, по-младите още разклащаха тежките камбани, по-големите камбани в светилището още звъняха. Или е така според моята памет. Ако може да се разчита на нея за онзи ден.
Струва ми се, че Фолко произнесе първите думи.
— Прости ни, най-свети боже. Това е страшният ни грях пред тебе и ще ни тежи завинаги.
И сякаш разтърсен от внезапно прозрение, той изви глава припряно към коленичилия до него Монтикола, който не продумваше и закриваше лицето си с длани.
— Теобалдо! — За пръв път го чух да произнася името. — Уповавай се на вярата и на бога! Може да е жив! Не всички са останали в града, не всички от останалите, убеден съм, са били…