Те бяха умрели преди седмици. И това беше част от ужаса.
Получените вести описваха отминал момент, колкото ще нови и тягостни да бяха за нас. Времето ставаше твърде особено, когато и разстоянието беше част от него. Научаваш нещо, смазва те в ден на разцъфтяваща пролет в света… а се е случило преди много седмици.
Фолко Чино д’Акорси излезе през отворената врата на светилището, спря и се загледа в сивите каменни стени на обителта и дърветата в огрения от слънцето двор. Монтикола го последва навън, подмина го и също се огледа, преди да се обърне към него.
Фолко му каза:
— Няма да воювам никъде тази пролет или лято. Нито за Сарди, нито за други. Ще им върна каквото ми платиха или ще поискам да го прехвърлим за догодина. Никой от нас не би трябвало да се сражава сега.
— Но ще се бием догодина, така ли? — попита Монтикола.
Усмихваше се само с устните, не и с очите, изтънелият му глас звучеше бездушно. И останалите излязохме при тях. Аз бях последен, не ми се искаше да напусна светилището, това средище на покой и молитви със слънчевия кръг и олтара, даващи нещо различно от… останалия свят.
— Такива сме си — каза Фолко пред мен, когато пристъпих към тях. Аз се взирах в Монтикола. — Не съм подходящият човек да се моля в обител до края на дните си.
— Вие можете да съберете войска, за да завоювате отново Града! — намеси се старият духовник внезапно и настойчиво. — Двамата можете да я поведете!
Военачалниците се спогледаха.
— Няма да се случи — промълви Монтикола потиснато. — Ще има приказки от устите на хора, които са по-могъщи от нас, но няма да се случи. Както нищо не бе направено, когато можехме да отплаваме натам и да разкъсаме обсадата.
Фолко кимна. Неговият братовчед стоеше до него, виждах в профил лицето на Алдо Чино, който също гледаше измъчено.
Фолко попита Монтикола:
— Ще загубиш ли парите си, ако аз се оттегля?
Другият сви рамене.
— Може би не. Де да знам. Мога да постъпя като тебе и да ти се опълча в Бишо догодина.
След кратко мълчание Фолко добави тихо:
— Много съжалявам за твоята загуба. Добре е, че имаш и други синове.
— Така е.
— Трябва да живееш, за да ги отгледаш.
— Вече ме съветваш ли, Д’Акорси?
Изречено с нотка на гняв. Или на болка.
— Съжалявам. Не исках да…
— Все още мога да те убия. В този двор или извън тези стени. С това щяхме да се заемем, забрави ли?
Фолко се вторачи в него.
— Да, щяхме. Това ли искаш?
Устните на Монтикола приличаха на тънка черта.
— Какво искам аз ли? Искам твоето признание пред този свят човек в този ужасен ден, че ти и проклетият ти баща лъгахте през всички тези години за твоята сестра. Ако не го чуя — да, в настроение съм да убия някого. А ти си подходящ, при това повече от всеки друг мой познат.
— А твоите синове? Твоят град? Ако бъдеш убит?
— Няма да се случи. Признай лъжата — тази лъжа на семейство Чино, после двамата можем да се отправим към домовете си. Ако откажеш и се бием, ти ще умреш. Изобщо не се съмнявай. Краят на твоите дни ще настъпи тук.
Лесно е да бъде разказано случилото се след това. Думите се редят просто, защото са само думи.
Чух задавен звук отдясно, иззад Фолко, и се обърнах натам. Помня това. И дори прекрачих натам, тласнат от някакъв инстинкт. Наистина. Старият духовник вдигна ръка. Помня и това.
И Алдо, братовчедът на Фолко, кресна с болката на изтезаван човек:
— Не беше лъжа, копеле! Ти я съсипа!
Измъкна кинжала си от ножницата на колана и го метна.
Спомням си как моите пръсти посегнаха към мишницата му, към рамото, за да попречат някак… но разстоянието беше прекалено голямо. След като излязох, застанах от другата страна на Фолко. От случайности зависи кой живее и кой умира, какви събития има в света.
Само ми се струва, че извиках, но виждам съвсем ясно как Фолко се извърта рязко при думите на своя братовчед, заради движението вдясно от себе си, вече знае… прави бързо движение, но пак е твърде бавно (завинаги си остава твърде бавно)… и неговата ръка се протяга отчаяно.
И помня, ще помня завинаги как ножът на Алдо Чино, хвърлен от човек, прочут с умението си, се забива в окото на Теобалдо Монтикола. Никога няма да престана да виждам това, докато изобщо съм способен да виждам нещо. Убеден съм.
Вероятно някои поети са писали оттогава за пробито око и за друго око, извадено отдавна… Не съм чел такива стихове, но е толкова натрапваща се асоциация за онези двама мъже, а истината умира преди сполучливите образи или мълвата.