Фолко уби своя братовчед (когото обичаше още от детството си), като преряза с кинжал гърлото му. Алдо носеше броня в онзи ден, не можеше да бъде наръган в гърдите. Кръвта шуртеше обилно, помня как опръска и мен, защото се бях устремил безполезно към него. Стоеше на бузата ми като петно или клеймо.
Видях как двама духовници притичаха към Монтикола, но той вече беше мъртъв. Всички знаехме това. Умря, преди да се свлече на земята. Старият духовник се отпусна отново на колене и зарида от мъка, закрил очите си с длани, сякаш за да се скрие от ужаса, извършен в святото средище.
И аз исках да се скрия.
Сведох поглед към ръцете си и открих, че несъзнателно съм извадил своя кинжал. Фолко се оказа по-чевръст (то се знае, че беше така) и уби братовчед си, който бе убил неговия отдавнашен враг.
Погледнах го и нямаше как да не се извърна встрани.
Дали рискуваш, или направо губиш надеждата си за светлина, мисли си той, ако проклинаш, когато си мъртъв? Когато сякаш гледаш отгоре тялото си и ругаеш глупавата си смърт тук? Тъкмо сега? От острие в окото… от ръката на братовчеда на Фолко Чино! Горчив плод на безмилостен… и вече изгубен свят.
Но неговата болка, гневът му — или неговата скръб, това е подходящата дума — незнайно как все още е за Трусио. Рее се над собствения си труп… и мисли за своя син, който трябва да е умрял в Сарантиум.
Преди седмици. Преди седмици. Ако наистина беше загрижен баща, нямаше ли да се сепне посред нощ в началото на тази пролет и да усети — да знае! — смъртта на сина си?
И все пак беше (преди смъртта си) загрижен, горд, обичащ баща. Толкова му тежеше на душата, когато неговият син се отправи отвъд морето към Сарантиум. Не можеше обаче да му откаже правото да постъпи така.
А преди малко Фолко Чино, хем самонадеян, хем проницателен, му напомни за задължението да живее, за да закриля по-малките си деца. Защото щяха да бъдат страшно уязвими, ако си отиде от света, преди те да са израснали като мъже. Ако това се случи.
И вече го няма. Напълно безполезен е за тях, не им е закрилник. Гледа надолу от някакъв странен промеждутък, неговите невръстни синове ще бъдат беззащитни пред света, а той познава този свят. Познаваше го.
Нямат никакъв шанс, мисли си, и му се приплаква. (Плачат ли мъртъвците?) Няма как да оцелеят след неговата смърт. Джиневра може и да запази живота си — в ролята на нечий трофей. Неговият брат, когото също обичаше, сигурно ще бъде убит заедно с момчетата. Ремиджо ще бъде прекалено изкусителна плячка. И градовете в Батиара ще се сръфат като олигавени от глад псета, за да я докопат.
В края на краищата всичко сторено от него беше напразно. Няма да остави нищо след себе си заради тъпия, озлобен, жадуващ смъртта му Алдо Чино… който също лежи мъртъв до вратата на светилището, погубен от ръката на Фолко.
Ако можеше да види Алдо в това пространство, ако другият също някак се рееше тук (каквото и да означаваше „тук“), би рискувал надеждата си да бъде с Джад и светлината, за да му каже прямо какво мисли. Не му се вярва, че би могъл да убие покойник, но може би има как да му каже какво би искал да му направи, нека и богът научи това.
А трябваше да внимава за изненади като хвърлен нож, след като спомена отново сестрата на Фолко. Всеизвестно беше, че Алдо е бил влюбен в нея.
Правдивостта на това съжаление го изгаря дори тук, където е недостъпен за погледите на живите.
Случи се заради Трусио. Затова прояви нехайство. Дори не съзнаваше точно какви думи изрече. Каза настървено на Фолко, че иска да го убие, но всъщност (както знаеше в душата си) си мислеше за избавление от скръбта чрез… това тук.
Недостойна мисъл, толкова много хора разчитаха на него… неговите и на Джиневра деца… дори Фолко му го напомни.
И сега не може да направи нищо, освен да чака ще му прости ли Джад греховете, защото е обичал искрено някои хора и не е извършил дори половината злодеяния, приписвани му през годините.
Хрумва му нещо. Мярнала се нишка на мисъл. Винаги се е поддавал на внезапни приумици, винаги е вярвал, че той е способен да прави неща, непосилни за другите, затова напряга всичко, което е останало от него тук — от Теобалдо Монтикола ди Ремиджо, най-изтъкнатия военачалник в Батиара, ако не и в цял свят — насочва волята си докрай към Фолко и онзи младеж от Сереса, който му беше симпатичен, застанал сега до Д’Акорси. Опитва се да превърне тази идея, това желание в нещо като кинжал от отвъдното.