Каменната стена покрай пътя за Варена бе поправяна често. И те я поправиха два пъти през живота на това поколение. Садяха нови ябълкови дървета в градината след изкореняването на стари. А самата къща имаше толкова пристройки, че се разпростираше объркващо и само очите на строител биха открили къде са първоначалните стаи и стени.
Варена също се бе разширявал през някои периоди само за да се свие отново, ако населението оредяваше във войни или епидемии. Сега градът пак беше малък и тяхната къща и земя се намираха по-далеч от укрепените стени. Нейният дядо смяташе, че така е било и по времето, когато са построили къщата. Тъкмо той вярваше, че е извънредно стара. Или поне някои нейни части. Сочеше мозайката на пода като доказателство. И казваше, че е от същата епоха като мозайките на старите светилища до града. Просто се вгледайте.
Йелена ги бе разглеждала, разбира се. В детството си отиваше с него да види творбите по стените на онези светилища, но ако не си познавач на мозайките (кой ли беше в наше време?), трудно е да отсъдиш колко са стари. Бездруго мозайките по подовете се различават от онези на стена или на купол.
Но техният имот вдъхваше чувството за древност. Поне това можеше да признае. Усещаше и някакво присъствие в някои стаи.
Свикна да се доверява на този усет, когато я спохождаше. Не приличаше на усещането за глад или на плътска страст. Беше някак… по-вътрешен. Или по-задълбочен? Понякога долавяше неща, които ги нямаше, поне според околните. Представяше си ги като духове, защото не намираше по-подходяща дума. Може и да бяха призраци.
Веднъж се опита да поговори за това с майка си, но се отказа, щом срещна неразбиране и сянка на страх. Това я разстрои. Нима нейната майка можеше да се бои от нея?…
И докато порастваше, тя стигна накрая до убеждението, че някои неща са… ами само нейни. Ако е уверена, ако знае несъмнено, че някой е добър човек или пък изобщо не е такъв, и то при първата среща, или пък ако знае, че някой е болен, или усети нещо да се рее над него…
Случваше се понякога да долови колко е здрав някой, ала това можеше да навлече беседа с духовник или по-лош обрат, а семейството им бездруго не беше образцово с присъствието си в светилищата на бога на слънцето. По-добре да не привличат излишно внимание в тази стара селска къща извън град, за който се твърдеше, че бил кралски още във времената на варварите, преди светлината на Джад да огрее Батиара.
Ако беше сигурна, че е сама, Йелена говореше понякога на птиците от мозайката на пода. И се ослушваше за отговор. Понякога ѝ се струваше, че чува гласове, но не и изречените думи.
Това също не споделяше с никого.
Както и да е, вече не беше в родния си дом. Напусна го преди четири години още млада и неомъжена. Тя бе решила да не се омъжва, а и дума не можеше да става да се затвори в някоя обител на Дъщерите на Джад — онова, в което вярваше не само тя, а и нейната майка, и нейната баба, духовниците биха нарекли „езическо“.
Йелена не използваше тази дума, но ако нямаше как да се измъкне, би казала, че Джад Слънчевия е само един бог, една сила сред още много. Имаше и други в гори и реки, горе в небето, дълбоко в земята.
Ерес, разбира се. Неверниците в Батиара не бяха много. Никакви ашари, освен поробени пленници, а тях използваха предимно като гребци в галерите на Сереса, или пък някое семейство ги държеше в домакинството, за да покаже богатството си. Имаше малцина киндати. И във Варена имаше незначителна групичка от тези поклонници на двете луни. Търпяха ги както в повечето градове, щом си плащаха налога, за да изповядват вярата си, но в по-лоши времена търпимостта можеше да се превърне в нещо по-зло и понякога се стигаше до насилие.
За киндатите се говореше, че имали обширни знания в гадателството, ясновидството, лечителството. Йелена бе обмисляла, хрумваше ѝ дори сега да се опита да учи при някого от тях, но това беше трудно за жена. Както почти всичко останало.
Живя на няколко места през годините, откакто напусна дома си. Хубава дребничка жена с будни очи и светлокестенява коса. Тя беше спокоен човек и изглеждаше, че и другите около нея също се успокояват от присъствието ѝ.
Разбира се, имаше и предизвикателства в избрания от нея живот. Повече отколкото тя можеше да си представи в началото. Носеше ножове и се научи да ги мята точно, а не само да намушква. Не бе убила никого досега, но два пъти се наложи да използва острие срещу човек. Чудеше се дали да не се научи как да борави с лък, но все не се заемаше с това. Въпреки това си мислеше, че лъкът може би е подходящо оръжие за жена.