Устремява желанието си към тях през цялото останало му време, с цялата си воля, с целия си копнеж и отчаяние, но вече чувства промяната в това пространство на сенките. Явно не може да се застоява в него.
Вижда онези около трупа му все по-мънички, все по-далечни. Вече не може да направи нищо нито на тях, нито заедно с тях. Може само да се рее… и да чака каквото му предстои сега и завинаги. Сеща се колко харесваше сътворения от Джад свят и своето място в него.
И тогава отправя искрена молитва към Джад — да благослови Джиневра и децата, също и брат му, който му беше скъп през всеки ден на земята. И си пожелава да бъде запомнен колкото е възможно по-честно в тези времена на безчестие. Дали пък не искаше твърде много, мисли си той с края на мисълта.
Привидя му се светлина и не знаеше дали ще бъде и негова, дали имаше милост за такива като него. Жадуваше както жадуваме всички, но не знаеше, защото никой от нас не може да знае.
Ашарите презимуваха край величавите крепостни стени на Сарантиум, продължаваха обсадата и през студените месеци, за да прекъснат снабдяването на града.
През пролетта с нови подкрепления и още оръдия те подновиха нападенията си. Припасите, необходими за презимуването тук, както Трусио Монтикола обясни на духовника Нардо, бяха колосално прахосничество. Напълно безсмислено с оглед на загубите сред хората и животните, които зимният студ и болестите причиняваха, както и цената за (недостатъчно) храна, подслон и отопление, та поне част от нашествениците да оцелеят.
Можеше да бъде оправдано само със свирепо настървение, каза Трусио. Но в града вече се бяха убедили, че халифът Гурчу е настървен безмерно. Искаше града, искаше и тяхната смърт. За него беше все едно колко от неговите войници ще умрат през зимата или в битка — стига да превземе Сарантиум.
И щеше да го превземе. Тази сутрин. Няколко седмици преди сблъсък край светилище и обител далеч на запад, където бащата на Трусио щеше да умре с мисълта за сина си. Същата обител, която Нардо Сарзерола бе напуснал, за да дойде в Града на градовете. Как би могъл човек да проумее по какви пътища се движи светът на Джад?
Нардо не беше войник, но молитвите и набожността биха помогнали непременно за опазването на града, мислеше си той, докато пътуваше насам преди година. Вече не си го мислеше, макар че бе запазил вярата си. И знаеше, че ще умре с нея.
През нощта — последната нощ, двамата с Трусио се прегръщаха, прекалено изтощени, прекалено и страшно изгладнели, за да се любят, но още живи в мрака, още търсещи подслон в друга душа, особено ако е на обичан човек. Нардо знаеше, че синът на Теобалдо Монтикола е тук, нали чу това от бащата при сблъсъка им миналата година. Щом пристигна, потърси го за поздрав, за да разкаже историята си и да обясни защо е тук. Цяла бездна делеше случилото се между тях от очакванията му. Това си беше благослов. До днес.
А сега по изгрев се бяха събрали пред зеещата рана в стените, пробита от вражеските оръдия, стояха сред останалите защитници и той знаеше, че краят е близо. Последен изгрев, последни чути птичи песни, последен сутрешен повей по лицето. Грамадните стени и морето бяха бранили града цяло хилядолетие. Ала нямаше да го опазят в този ден.
Врявата откъм враговете също беше като стена, долиташе към тях над разхвърляните отломки. Нардо усети как Трусио стисна ръката му, щом Източният патриарх завърши сутрешния призив към бога с думите и мелодията, които използваха тук. Някога Нардо би ги нарекъл ерес, заслужаваща смърт на кладата. Вече не мислеше така, но огънят предстоеше.
Изправиха се. Всеки тук беше толкова изнемощял и отслабнал от глада. Мършави мъже си помагаха взаимно да станат. Нардо се вгледа във високия мъж, когото обичаше, в когото неочаквано откри близка душа накрая, и видя в очите на Трусио, че и той — Нардо Сарзерола, е обичан, колкото и да беше изумително.
Шумолене зад тях. Стоящият до патриарха император ги доближаваше. Поздрави Трусио Монтикола, наследника на Ремиджо, сред хората с най-благородно потекло, които дойдоха в Сарантиум… и останаха. Целуна го по двете бузи, накрая и по устата. Така поздрави и Нардо, за колкото и недостоен да се смяташе младият духовник. Но и той беше тук, до тези двамата.
Императорът изрече със своя висок мек глас:
— Ще видим нашия бог днес и можем да му кажем, че бяхме твърди във вярата си.