Никой друг в света на Джад не бе постъпвал така, рече си Нардо. Не произнесе думите. Не подобаваше.
Императорът продължи нататък, за да поздрави другите и да поговори с тях.
Нардо, хванал неловко копие, натежал от бронята, която го накараха да носи, се озърна към Трусио.
— Сбогом — каза му другият. — Ти беше незаслужен дар на нежност. Аз съм тук и те обичам. Не се бой.
Нардо поклати глава.
— Аз вече съм отвъд страха. Двамата с тебе ще бъдем в светлината на бога днес.
Трусио се подсмихна както му беше присъщо. Тръсна хубавата си глава.
— Твърде много грехове съм натрупал. Не ми се вярва.
Нардо се насили да отвърне с усмивка.
— Но аз нямам много грехове, а ти си мой. Ще те отведа в светлината на Джад. Почакай и ще видиш. Само почакай и ще видиш, любими.
Барабани отвъд пробива в стената. Чуваха се гръмогласни заповеди, после врявата… ревът на пълчища, тръгнали към тях. Идваха.
Императорът им викаше да заемат боен строй. Знамената на Джад и Сарантиум се вееха до него в ръцете на момчета. Те сигурно се страхуват, помисли Нардо. Трусио се обърна и отиде отпред да посрещне първия щурм, затова и Нардо направи същото с броня върху жълтото расо на духовник и двамата умряха заедно в това утро до последния император на Сарантиум, когато градът бе превзет.
16.
Ще се кълна до последния си дъх, че вятър повя из двора в миговете след смъртта на Теобалдо Монтикола.
Нямам представа какво бих могъл да направя, за да променя онова, което се случи там. Но сънувам дори сега в неспокойни нощи как бутам ръката или тялото на Алдо със своето или съм до Монтикола и виждам хвърлянето на ножа, тласкам го встрани, изкрещявам предупреждението, което ще опази живота му.
И какъв ли щеше да бъде нашият свят, ако успеех?
Може би не по-рядко от това, което бихме искали да се случи, ние сънуваме онова, което бихме искали да не се е случвало. Носим се напред с времето, но умовете ни връщат назад.
За да не излъжа, няма да кажа, че Теобалдо Монтикола ми беше скъп. Уважавах го, страхувах се от него. Но той се държа добре с мен от мига, когато се срещнахме на пътя толкова близо до мястото, където животът му завърши. Той беше толкова завладяващ човек. Не биваше да умира така.
Впрочем същото важи и за Алдо Чино д’Акорси. И неговият живот завърши зле — убит от братовчеда, когото обичаше, трупът му бе предаден по-късно на армията на Монтикола, за да правят с него каквото поискат… а както всеки знае, някои гаври с тялото застрашават душата. Те поругаха трупа. Мълвата се разнесе.
Ами ако Монтикола не бе казал онези думи — за Фолко и за баща му? Умувам и за това, и то не само когато будувам нощем. Щеше ли Алдо да си кротува? Щяха ли двамата врагове да се бият в двора? Не ми се вярва, че някой от тях наистина искаше. Не и в онзи момент.
Изречени думи не бива да означават смъртна присъда, но могат да бъдат и се е случвало.
И убийството на братовчеда, и предаването на тялото му несъмнено бяха тежко бреме за Фолко. Да отстъпи трупа на Алдо на хората от Ремиджо беше правилно, дори необходимо… но дори това можеше да не стигне, за да опази Батиара от затъването в гнусна война. А тя можеше да започне още същия ден западно от оградата на обителта, където се бяха събрали две големи армии.
Но нямаше война. Камбаните биеха над нас. Сарантиум бе превзет и този неотменим факт хвърляше сянката си върху всичко, дори убийството на владетеля на Ремиджо.
Ала вятърът повя, кълна се в това.
И не беше нормален вятър. Не мога да ви обясня, но знам. Може би защото с напора на тази студена вихрушка в мек пролетен ден ме споходи една мисъл. Тя ми бе дадена, натрапена. Така и не намерих подходящите думи за нея. Но в онзи миг проумях какво ще направя. Изглеждаше, че нямам друг избор.
Втораченият в двата трупа Фолко д’Акорси се обърна и единственото му око срещна моя поглед. „И той го почувства“, казах си. Убеден съм, че той долови същото за мен.
През същия ден той продиктува писмо на духовниците и те започнаха да го преписват. Фолко щеше да подпише всички копия, които Старшият брат трябваше да удостовери. Даде два екземпляра и на мен с указания какво да правя. Говореше спокойно и точно. Но след това се върна в светилището и прекара цялата нощ в молитви. Аз също — до него.
Сарантиум бе превзет. Позволихме да бъде превзет. По едно време преди зазоряване той ме погледна и излязохме схванати навън. Поговорихме тихо под избледняващите звезди в сутрешния хлад, застанали до входа, където умряха двамата мъже.
Повече говореше той, а аз слушах. Вече знаеше къде ще отида. Затова ми даде две копия от писмото. Щом млъкна, аз кимнах. Бях готов да тръгна. Решението бе взето. Заради онзи вятър.