Помолих за два коня, преди да се е върнал в светилището. Той подвикна на човек, когото не бях видял в тъмнината. Джан пристъпи към него и изслуша заповедите. Отидох с него в техния бивак и получих коне. Брунето ме намери там, както си знаех, че ще направи. Той ме наглеждаше. Потеглихме с развиделяването към изгряващото слънце.
Джиневра дела Вале трябваше да е в Ремиджо — град, беззащитен пред света. Имаше две малки деца, останали без баща.
„Ако той умре в тази кампания, ще се погрижа да те убият“, бе казала тя.
Пътувах натам.
— Нямам нищо общо с това! — кресна Върховният патриарх на Джад от трона си към залата, претъпкана с разтревожените най-старши съветници. — Дори още не съм бил тук по време на почти всички събития на изток!
Не беше съвсем вярно. Повече от две години беше патриарх в Родиас. Но какво би могъл да направи?
Получиха вестта за превземането на Сарантиум.
Ужасът изпъкваше мрачно по лицата в пищно украсената зала. И поне този път нямаше преструвки. Патриархът забелязваше плачещи мъже. Това само засилваше опасенията и гнева му. Наистина ли се канеха да обвинят него? Някои биха опитали, знаеше си!
Уведоми ги внезапно, че слага край на тази среща. И обяви, че ще се молят отново. Нека се вижда, че отвръща с набожност… и ще има още време за размисъл!
Но и през допълнителното време, докато ръководеше рядко изпълняваната следобедна литургия, не успя да стигне до някаква смислена идея.
След това поиска да не го безпокоят. Извърши вечерните ритуали само с трима духовници в своите покои пред малкия олтар там. Нахрани се в усамотение и си легна рано без компаньонка. И в тъмнината, останал само с охраната и прислужник пред вратата, откри с изумление в някакъв миг, че също плаче.
Постът на патриарх беше неимоверна радост за млад човек сред този разкош и полезна власт. Нямаше почти нищо, което да пожелае и да не му бъде предложено от човек, стремящ се да му угоди.
Но в мрака на нощта, след като научиха за превземането на Сарантиум, прозрение (доста закъсняло, би казал някой) осени Скарсоне Сарди — властта може да налага и задължения. А някои събития са безвъзвратни и биха могли да променят света.
Примири се, че няма да заспи. Нареди да донесат светилници и от любимото му кандарианско вино (нямаше причина да променя всички свои навици, нали?). Заповяда да повикат главния секретар. Да, посред нощ. Градът на градовете бе превзет с огън и смърт. Един секретар може да стане и да си върши работата в такива времена!
Първо продиктува писмото до своя чичо във Фирента.
Заповяда на Пиеро Сарди (на когото никога не бе заповядвал до този миг) да се откаже от обсадата на Бишо. Нямаше да напада града през тази година. На света на Джад щеше да бъде наредено да спазва траур до есента, а каквито и да е бойни действия, каквито и да е сблъсъци щяха да навлекат на виновниците патриаршеско отлъчване от всички религиозни ритуали и служби, включително сватби, кръщенета, погребения и помени за душите на покойниците.
Диктуваше на секретаря си, че всички управници в градовете-държави и страните, почитащи бога, ще получат същите нареждания. Западът щеше да жали за Сарантиум… и да се покайва за общия си провал.
За следващата година щяха да мислят тепърва. Но светът, заяви Скарсоне, можеше поне да забави крачка, ако и да беше невъзможно да спре.
Хареса този израз. Не се върна в спалнята. Накара слугите да съберат духовниците от двореца за извънредно ранно начало на сутрешната служба, с което стъписа и тях, и себе си — донякъде.
Вече осъзнаваше нещо въпреки истината в думите си, че не е бил в Родиас през всички години, когато ашарите подготвяха завоеванията си на изток. Той ще бъде запомнен, може би завинаги, като Върховния патриарх по времето, когато е бил превзет Сарантиум, защото не получил никаква подкрепа от запад въпреки честите си молби. Това не му допадаше.
Извършиха богослуженията с особено усърдие през цялата седмица, дори добавиха онази обедна служба за Издигащото се слънце. Скарсоне беше по-зает от всякога с кореспонденцията си. Имаше твърдото намерение да наложи едногодишно примирие в Батиара и отвъд пределите ѝ, което споделяше с всяка видна особа.
Няколко дни по-късно до тях стигна новината и за друга смърт.
Нямаше да е почтено, ако кажеха, че мнозина ще скърбят за внезапната кончина на буйния, неукротим Теобалдо Монтикола. И все пак възникваха затруднения, причинени от неговата смърт.