Двама от съветниците на патриарха побързаха да изтъкнат очевидното: нямаше изявен водач, който да го замени в Ремиджо, защото синът и наследник на Монтикола също трябваше да е умрял през тази пролет. „На изток“, както те се изразиха.
Скарсоне Сарди не одобри тази уклончивост, макар да знаеше защо се държат така. Трусио Монтикола бе загинал като герой на Джад в Сарантиум. Другите синове на неговия баща още бяха малки и съвсем наскоро узаконени чрез брака му с тяхната майка. Затова пред Ремиджо можеше да има какво ли не бъдеще и… да, би могъл да попадне и под властта на Родиас.
Върховният патриарх можеше да се заеме благородно със закрилата на момчетата и нещастната им майка в името на свещената божия кауза… и покрай това да контролира добро пристанище в закътан залив.
Само че получиха и още едно писмо с неочакван подател, което промени всички сметки.
Бурни времена. Когато се връщаше мислено в миналото, Скарсоне Сарди щеше да помни тази пролет като слята поредица от молитви и постъпки, през която (както имаше основания да се твърди) самият той се промени значително.
Тези промени смутиха някои хора, което невинаги беше благоразумно (или безопасно) в средище на яростни амбиции като Родиас, но младият Върховен патриарх вече не беше загрижен за това.
За разлика от превземането на Града на градовете. Нито за миг не го напускаше убеждението, че от неговия отговор зависи как ще го съдят и богът, и идните поколения.
Така и не успя да сплоти запада за избавлението на Сарантиум. Твърде много несъвместими цели и стремежи имаше из различните дворци, твърде много вкоренена омраза, както и твърде силен страх от ашарите. Каквато и война на изток да започнеха, щеше да бъде страшно опасна. Трябваше навреме да защитят града, а не сега да се опитват да го отнемат от врага.
На изток не потегли могъща, единна, жадна за мъст войска на Джад.
Скарсоне Сарди направи каквото му беше по силите. Умоляваше, заповядваше, посрамваше. Изпращаше писма, изричаше гръмовни хули и отлъчвания. Призоваваше крале и принцове в Родиас. Понякога те идваха. Казваха правилните слова, ала не се обвързваха с обещания. Нито веднъж до края на живота си не спомена „Ашариас“ — новото име, с което неверниците назоваваха доскорошния Сарантиум. Не позволяваше и никой да го изрича в негово присъствие.
Покани императрицата-майка на Сарантиум да живее в някой от дворците на Родиас, щом бе потвърдено, че тя се е спасила от опустошението и пожарите. Тя отказа, избра обител на Дъщери на Джад отвъд морето в Дубрава. Може би за да остане по-близо до дома. До някогашния си дом. Казаха му, че е безцеремонна и озлобена жена. И май е по-добре да я няма в Родиас.
Когато отидеше при своя бог, Скарсоне Сарди можеше да каже правдиво, че поне се опита. И не беше онзи разпуснат човек, поставен на трона в Родиас именно защото беше лесно да го управляват, равнодушен към оплетената сложност на света, стига да има приятна компания в леглото, уют и забавления.
Никога не се отказваше от удоволствието да сподели леглото с жена или момче — внушаваше си, че Джад би искал да намира някакво облекчение от тежкото си бреме, но работните му дни в двореца бяха дълги и подчинени на строга дисциплина. Родиас и светът на Джад откриха, че имат решителен и явно набожен духовен и политически водач.
Разбира се, това разочарова чичо му Пиеро и братовчедите му от рода Сарди. Имаше (както винаги) какви ли не слухове след внезапната смърт на Върховния патриарх дванайсет години по-късно по време на зимно пиршество.
Статуята му в неговия параклис на светилището беше чудесна. Хората твърдяха единодушно, че това е една от най-прекрасните творби на великия Матео Меркати.
Писмото на Фолко до по-малкия отряд, който трябваше да се присъедини към неговите сили при Бишо, бе изпратено до надзорника от града, тоест Антенами Сарди. Когато Борифорте му го донесе, виждаше се, че е било отворено, и това го ядоса, после обаче зърна изражението на мъжа срещу себе си. Не каза нищо и прочете писмото.
Накара се да вдиша няколко пъти, преди да се опита да говори. И пак прочете писмото. Стискащата листа ръка трепереше. Борифорте мълчеше. Съобщеното от Фолко бе променило току-що света и далеч, и у дома. Сарантиум беше превзет, а Теобалдо Монтикола беше мъртъв.
Фолко щеше да се прибере с армията си, нямаше да воюва тази година. Както бе написал, не му подобаваше да казва на семейство Сарди и на Фирента как да постъпят, но ги съветваше също да се върнат и да жалят за превзетия град. Добавяше, че е писал и на бащата на Антенами, щели да се споразумеят за сумата, която е трябвало да получи.