Антенами вдигна глава. Още не беше готов да говори, да изразява мисли. Заплахата тегнеше над Сарантиум толкова отдавна, че сякаш се бе превърнала в част от подредбата на света. Винаги щеше да бъде застрашен, винаги щеше да иска помощ, ала нямаше да бъде — не можеше да бъде покорен.
— Не биваше да отварям писмото — каза Борифорте. — Съжалявам. Видях, че е от Фолко…
Гласът му притихна.
— Няма значение — отвърна Антенами. Хем имаше, хем нямаше. Но в точно в този момент май нямаше. — Монтикола е мъртъв — промълви той.
Още едно огромно събитие, по-незначително само от новината, която бяха получили от изток.
— Той… не обяснява как се е случило — смънка Борифорте.
— Така е. Сигурен съм… е, ще научим скоро, сигурен съм в това.
Борифорте кимна. Личеше колко е потресен. Антенами си каза, че собственото му изражение едва ли се различава много.
— Ще се върнем ли? — попита Борифорте.
— Как бихме могли да не се върнем?
Краят на утрото в прекрасен ден. Сега бяха южно от Донади, не много далеч от града, но още по-близо до Бишо. Опасно близо, както си бе помислил Антенами, но Борифорте като че знаеше какво да прави поне в този случай. Той бе избрал изгодна позиция на възвишение, за да са предпазени от безразсъдна атака откъм града. По-малките оръдия бяха разположени за стрелба. Антенами бе попитал какво ще се случи, ако Теобалдо Монтикола изпрати срещу тях част от войските си, за да ги лиши от артилерия. „Фолко няма да допусне това“, гласеше отговорът.
Монтикола беше мъртъв. Бишо вече нямаше страховит командир, който да го брани.
Само че нямаше и страховит командир, който да го нападне.
— Погрижи се вестоносецът да получи храна и вода — нареди Антенами.
— Разбира се — отговори командирът на техния отряд.
Борифорте имаше странно детински вид, като че можеше да се разхлипа всеки миг. Това, рече си Антенами, би го посрамило. И пак си напомни да диша дълбоко.
— Защо двамата с тебе да не се върнем в Донди? — предложи той. — И те трябва да научат. Можем да се помолим с тях в светилището им.
— Би ми олекнало — призна Борифорте. — Да изпратим ли вест и на Бишо?
Антенами обмисли думите му.
— Добре се сети. И при тях ще отиде вестоносец, не се съмнявам в това, но според мен подобава да им съобщим, че няма да нападнем. Това е… да, така трябва да постъпим.
Другият кимна.
— Ще избереш ли вестоносец и ще напишеш ли съобщение? — помоли Антенами.
Борифорте кимна още веднъж.
Антенами не го харесваше. Този мъж беше глупав и не можеше да се разчита много на него, но си оставаше човек и живееше през отредените му дни под божието слънце както умееше. „Като всички нас“ — хрумна му.
Дори неизречени, думите му се сториха твърде нравоучителни, но как да бъде настроен след такива новини? Неговият баща може би знаеше отговора и на този въпрос. А засега не намираше нищо лошо в желанието за молитва. Напротив. Малко по-късно двамата се отправиха към Донди с малобройна охрана.
Но тъкмо да потеглят и Борифорте вдигна ръка да ги възпре. Новите листа на дърветата шумоляха с ветреца.
— Заслушайте се — настоя Борифорте.
След миг и Антенами Сарди чу звуците от юг. Невидими оттук, всички камбани в Бишо разнасяха скръбния си звън надалеч. И там знаеха.
Йелена не отиде с всички в светилището, когато вестта стигна и до Донди. Всъщност Антенами им я съобщи. И той беше вътре, молеше се заедно с другите.
Не отиде не защото никога не влизаше в светилище, не се чувстваше под заплаха в свято средище на Джад, просто не би намерила там утеха или напътствие. А сега хората наоколо се нуждаеха в това време на страх и печал от залата под купола, от олтара и слънчевия кръг, от извършваните вътре ритуали. Затова се почувства отчуждена, откъсната от тях, както ѝ се случваше през твърде голяма част от времето.
Споделяше тяхната печал, разбира се. Въображението ѝ показваше с плашеща яркост какво може да се е случило, когато онези легендарни крепостни стени са били пробити и нашествениците, отблъсквани толкова дълго, са нахлули вътре като река през разкъсан бент.
Но представата за потоп, каквато и разруха да носеше той, не можеше да побере целия ужас на бедствието. Дори да се чувстваше откъсната — или поне се опитваше — от войните между Джад и Ашар в света, тя живееше в Батиара, в този град, сред тези потресени чеда на Джад и нямаше как в душата на човек да не се промъкне някаква вярност, някаква привързаност.