Поне в нейната душа. Не познаваше ашари, само неколцина киндати. Нейният свят беше свят на Джад, който почти винаги я търпеше, позволяваше ѝ онзи живот, който вече изграждаше за себе си.
Можеше да скърби заедно с тях. Нима не беше печално за всеки да умрат толкова хора, да има такова ужасно опустошение. Предстояха промени. Тъкмо тя — млада лечителка в градче някъде из Батиара, не би могла да предвиди какво ще се промени, но превземането на Сарантиум щеше да разтърси неизбежно света.
Тя бе имала желанието да тръгне на изток някой ден, ако обстоятелствата са благоприятни, да стигне чак до великия град: да разгледа величавото светилище, построено от Валерий преди хилядолетие, още по-старите укрепления и мястото, където е имало състезания с колесници пред петдесет хиляди зрители (петдесет хиляди!), палатите и градините, морето с делфините, за които някога се говорело, че отнасят душите на мъже и жени след смъртта им.
Езическо вярване, днес се смяташе за ерес. Всъщност тя не вярваше в това, ала то беше по-близко до нейния усет за света, до представата ѝ как всичко може да бъде божествено, свято, вплетено в неспирно разгръщаща се история.
Собствените ѝ промени, рече си Йелена, новото обмисляне на планове беше дреболия. Може би щеше да види града някой ден… или пък не. И докато се заслушваше в ехтящия из Донди звън на камбани и песнопенията от светилището, седнала в двор наблизо, тя реши, че все пак ще тръгне на изток.
И… да, разговорът с призрак извън крепостните стени също повлия. Кой би пренебрегнал думи от света на полусенките?
Изчака службата в светилището да завърши. Стоеше отпред и чакаше Антенами. Той я видя в мига, когато излезе. Тя си помисли, че е свестен мъж, който може да стане и влиятелен човек.
Той дойде при нея. „Мога да ти осигуря придружители докъдето поискаш“, това каза, когато дойде да предотврати щурм на града. А тя му отвърна, че не е държанка и ще отиде в Саурадия. Може би дори в Сарантиум някой ден, ако обстоятелствата позволяват. Помнеше как изрече думите.
Не беше трудно да ги запомни. Случи се толкова наскоро, преди светът да се преобрази.
Може би, мислеше си той, докато крачеше към Йелена през пълния със скърбящи хора площад, се е влюбил в тази своенравна, самостоятелна жена, която спаси живота му… и го направи съвсем различен.
А може и да беше само влечение, породило се от особената им среща, когато той за малко не умря, и от страстта им, докато оздравяваше. Страст като част от лечението?
Какво пък толкова, прецени Антенами Сарди, това също не е лоша причина да се влюбиш в някоя жена.
— Колко ужасно е всичко — каза ѝ, след като се поздравиха.
— Прав си, разбира се.
Хора навсякъде около тях. Същинско гъмжило на площада. И все пак сякаш бяха намерили чудато уединение. И насред тълпа можеш да се уединиш, хрумна му. Стояха един до друг, за да се чуват въпреки гълчавата и камбаните.
— Прости ми — започна Антенами, — но сега не е подходящо време да тръгнеш към Саурадия.
Тя кимна. Той се бе опасявал да не прояви ината си. Нямаше как да я възпре.
— Знам — каза Йелена. Усмихна се само за миг. — Упорита съм, но…
— Няма как да знаем какво ще се случи в онези земи.
— Знам — повтори тя. — Мисля да се възползвам, ако още имаш желание да ми осигуриш придружители. До Фирента, ако си решил да се прибереш, и след това до родния ми край във Варена. Съгласен ли си?
Не бе очаквал това.
— То се знае. Може би ще се опитам да те склоня да останеш при мен.
— Може би за малко.
— Като… благодарност ли?
Йелена разпозна съмнението в гласа му. И отговори искрено:
— Не, ще остана, защото ми харесва да съм с тебе.
Той се изчерви. Потомък на рода Сарди, най-богатите банкери в тези времена, властват във Фирента, а един от тях е Върховен патриарх…
— Ще оставя на Борифорте връщането на армията и оръдията. Ще потегля към дома с половин дузина мъже. Ти ще дойдеш с нас. Ще се приготвиш ли до сутринта?
Тя кимна.
— Но ако ще се движите бързо, трябва да те предупредя, че не съм умела ездачка.
— Мога да те науча. Познавач на конете съм.
— Вярвам ти.
Той се усмихна, но гласът му прозвуча сериозно:
— Йелена, няма ли да останеш с мен? Няма ли поне да си помислиш? Не е приумица.
Тя се взираше в него. Някой я бутна и се извини.
— Според мен е приумица, но си напълно искрен. И казвам искрено, че ми харесва да съм с тебе. Но това не е нито моята съдба, нито твоята. Вярно е обаче и че ще ми липсваш, когато си тръгна.