Една сутрин се събуди с летния дъжд и разбра, че моментът е настъпил. Сънува нещо, но не го запомни. След няколко дни целуна за сбогом майка си и сестрите си, прегърна силно баща си, напусна семейството и дома си и тръгна към брега. Качи се на кораб и отплава през тясното море към Саурадия. Вестите гласяха, че положението там се е подобрило. Някои търговци дори пътуваха отново до Сарантиум, макар че уж имаше наложена забрана. Сега градът се наричаше Ашариас. Поредната промяна в света. Йелена си казваше, че винаги има промени.
Нейната майка я бе попитала защо прави това. Досега би трябвало да има смислен отговор на този въпрос, обаче нямаше. Повтори каквото бе казала на Антенами Сарди: „Има какво да науча“.
Поне беше вярно, а може и да имаше по-дълбок смисъл в думите. Не знаеше дали е така.
С нея пътуваха трима телохранители. Спечели пари през тези две години, дори спести някаква сума, въпреки че бе настояла да плаща на родителите си за подслона, храната и лечителската стая. Можеше да се свърже с Антенами въпреки изминалото време, да го помоли отново за придружители, но сега ѝ се струваше нередно — щеше да се възползва от дълга му, без да предложи нищо в замяна. Твърде самолюбива беше, както чуваше от всеки, който я познаваше. Бе разбрала отдавна, че това няма да се промени.
Изобщо не бе намислила къде да отиде в Саурадия. Знаеше малко за тези земи и чувстваше лека уплаха, когато потегли на изток през пущинаци от пристанищния град, където корабът акостира. Дърветата бяха други, както и много от есенните диви цветя.
Можеше да остане на брега, да отиде на юг в Дубрава — всички казваха, че е великолепен град, който приемаше лечители. Не успя да прецени защо не постъпи така и какво търсеше… или какво я зовеше.
Един ден на широк път от запад на изток керванът на търговци, към които се бе присъединила с телохранителите си, стигна до място, където дървари бяха изсекли гората нагоре по северен склон. И тъкмо там Йелена усети някакво присъствие. Нещо огромно, сила в гората. Не я разбираше. И я завладя страх, какъвто не бе изпитвала дотогава. Причуваше ѝ се рев в гората. Дъхът ѝ секна. Трепереше.
Наложи се да спре на пътя, за да се опомни. И телохранителите спряха, впиха погледи в нея. Но след миг тя осъзна, че всъщност трябва да продължи, да се махне от това място. Изобщо не можеше да отгатне какво има в гората, а не личеше някой друг да е чул нещо. Засегна само нея. И преди се бе случвало, но не така.
Ужасът ѝ отслабна малко, после още малко, когато продължиха нататък. Йелена извади кърпа и избърса студената пот от лицето си. Усещаше как пулсът ѝ се забавя постепенно. Само че не поглеждаше наляво. Вторачи се напред, без да се озърта към дърветата.
По-късно през същия ден видяха малко светилище на Джад, увенчано с купол, имаше и ниска ограда около него. Търговците пожелаха да спрат, за да се помолят, както и двама от телохранителите ѝ. Йелена не влезе. Не и в такъв ден. Остана отвън с третия телохранител.
След време щеше да влезе в това светилище, за да разгледа купола отвътре — стара мозайка с бога на вярващите в Джад, показан мършав, с тъмна брада и очи според източната традиция. Въздействащ, загадъчен образ, но не беше нейният бог. Някои мънички плочки бяха паднали, мозайката бе изработена отдавна. Понякога се чудеше кой я е създал. Духовниците не знаеха. Твърде древна беше, твърде много време бе изминало. Винаги се губи по нещо, включително знания.
През онзи пръв ден тя и въоръженият мъж повървяха по тихия път. Приятен следобед, листата променяха цветовете си, но още не падаха, имаше свежест във въздуха. Запомни тези подробности.
Скоро стигнаха до село, нямаше никакви защитни стени. Просто селце с въглищари, берачи на диви плодове и билки, ловци, земеделци с малки ниви, които тя виждаше южно от пътя — хората живееха заедно за взаимна защита, утеха и топлота. И за да бъдат близо до светилището и гробището.
Доближи ги куче. Обикновено се плашеше от тези животни, но кучето се оказа кротко, имаше златиста козина и проявяваше предпазливо любопитство. Йелена протегна ръка въпреки припряното предупреждение на телохранителя и кучето облиза пръстите ѝ, после отърка глава в краката ѝ.
— Намерихте си приятел — подвикна засмяна жена от входа на къща.
— Така изглежда — усмихна се и Йелена.
— Топля супа, ако вие двамата сте огладнели — предложи жената.
— Ще бъде чудесно, ако можем да я опитаме.
Не напусна това селце до края на дните си, а те бяха още много въпреки цялото насилие в света, което не подминаваше и хората тук.