Една нощ много висок мъж със суров поглед и рана от меч дойде на кон, вече се знаеше, че в селцето има лечителка. Тя го пусна в къщата си тихомълком, защото го издирваха ашарите и излагаше на риск всички.
В лечителската стая почисти и превърза раната на светлината от фенер. Почти не говореха. Той ѝ благодари и не пожела да остане. Знаеше, че носи опасност на околните. Плати ѝ и си тръгна в мрака.
Връщаше се много пъти, винаги нощем, винаги безшумно, винаги преследван, пак ранен или довел друг ранен мъж, винаги отиваше да воюва отново, връщаше се към своя пожизнен бунт. В някои нощи обаче оставаше, лягаше с Йелена, за да потърси облекчение във взаимното желание и страст, заради убежището, давано и вземано от нея — убежище, което тя беше за другите през целия си живот.
А то се намира трудно. Място може да се превърне в наш дом поради причини, които не разбираме. Градим спомените, които ни правят каквито сме, а после каквито сме били, когато се огледаме към миналото. Живеем в светлината, която ни огрява.
17.
Яздихме с Брунето почти по целия път от мястото, където Теобалдо Монтикола умря. Той беше с мен в много пътувания на кон и с кораб през живота ми, макар че историята не е за тях. Сега разказвам моята част от история за хора и събития преди много време, когато бях млад и имах досег с живота на по-ярки личности от мен.
Той беше мой приятел през всички тези години. Според мен знае колко ценя това. Мисля си за онова утро, когато се запознахме, когато едва не умрях от стрела по заповед на бащата на Адрия, както стоях пред входа на сградата, където живеех.
Когато отивахме на изток през онази година, накарах го да тръгне по едно разклонение на пътя на няколко дни от Ремиджо. Аз може би си навличах гибел и не беше необходимо, нямаше никаква причина той да бъде до мен. Дадох му едно от двете писма, които Фолко ми бе поверил — предназначеното за дука на Сереса.
Бездруго бях решил, че е по-добре да бъда сам. Никой с моя ранг (имах и пост, и задача от Сереса) не би пътувал без придружители в Батиара. Появата ми пред портите на Ремиджо щеше да бъде послание и сама по себе си.
Поне се надявах на това. Тя бе казала, че ще ме убие, ако той умре.
Мъката (и страхът) у нея и у всички в Ремиджо щеше да боли като открита рана. Сега нямаха закрила — жената, двете деца, градът. Държах се глупаво, като отивах там. Брунето не се умори да ми повтаря това по пътя. А аз нямах смислен отговор. Мисълта да постъпя така просто ме споходи в двора на обителта. Стори ми се правилна, но и решението сякаш не беше само мое. То ми бе внушено. Няма как да го обясня по-добре дори сега, след толкова години.
Видях Ремиджо във ветровито утро, морето отвъд града бе сиво и развълнувано. Понякога в спомените си за онези дни все усещам вятър. Знам, че не е вярно, но истината и паметта не са добри партньори за танц, както казваме в Сереса.
Както и очаквах, новината ме бе изпреварила, макар че се движех много дни пред армията, завръщаща се в Ремиджо с тялото на владетеля.
Отвориха ми портата и аз влязох. Един-единствен мъж, който не заплашваше никого, а един страж на крепостната стена ме помнеше и потвърди думите ми кой съм. Сереса ме защитаваше и ми даваше самоличност.
Придружиха ме до двореца. Виждах признаци на спряно строителство по улиците. Сега всичко бе замряло в Ремиджо. Може би освен страха, засилващ се като удари на барабан. Улиците бяха призрачно пусти в пролетната сутрин. Забелязах, че камбаните на светилището и кулата с часовника не бият. Питах се кога ли са млъкнали. Усещах повея на морския бриз.
Пред портата на двореца отведоха коня ми. Помнех просторната, красива зала, чиято врата ми отвориха. Не се измих и преоблякох, бях прашен и мръсен, не знаех ще сметнат ли това за неуважение, но нямах избор. С удоволствие бих се отбил някъде да се почистя и да сменя дрехите си. Никой не обяви официално пристигането ми, въпреки че явно им бяха съобщили. Бърз вестоносец от портата.
— О, вижте — изрече Джиневра дела Вале, — Сереса ни навестява отново.
Гласът ѝ не звучеше като миналия път, когато всички доловиха радостта ѝ да ме види… или преструвката. Този път имаше студена злоба в него. Помня, че потръпнах.
Тя не седеше на някой от двата трона. Стоеше пред тях в дълга, черна, препасана в талията рокля, косата ѝ бе прибрана под черно дантелено боне. Наблизо и едно стъпало по-надолу бе застанал Джерардо Монтикола, братът с изкривената ръка. Онзи, който никога не бе воювал, камо ли да командва. Имаше други способности.