Миналия път тук присъстваха около четиресет души, сега бяха осем-десет, както и десетина въоръжени стражници. Почувствах как в залата тегнат страх и гняв. Мярна ми се мисълта, че ще бъде благоразумно да коленича.
Но аз не можех да падна на колене. Все още бях представител на дука и съвета на Сереса, а ние бяхме по-силни и много по-влиятелни от Ремиджо. Имаше си правила.
Попадал съм отново в подобно положение един или два пъти по-късно. Изпълняваната роля може да те ограничи и контролира с риск за собствения ти живот. Случва се. Понякога хора наистина умират заради такива неща.
Все пак се поклоних. Направих няколко крачки и се поклоних повторно и на двамата. Щом се изправих, застанах с колкото можеше по-вирната глава. „Ти си Сереса“, напомних си.
Чакаха. Никой не продумваше, затова аз трябваше да говоря. Започнах внимателно:
— Скръбта ми е тежка, господарке, господарю. Аз бях там, видях смъртта му. Видях как бе убит и мъжът, който го погуби. Знам и че връщат тялото му тук.
— И ние знаем — каза Джерардо Монтикола. — Защо дойде?
Сопнато, рязко, тъжно, гневно.
Уместен въпрос, разбира се. Имах доста дни да стъкмя отговора си. От опит научих, че се справям по-добре, когато разполагам с време да умувам.
— Дойдох да ви предам писмо и — ако позволите — да споделя с вас някои мисли.
— Защо ще искам да слушам твоите мисли? — тросна се Джиневра.
Братът се огледа към нея само за миг. Съвсем безизразно, но тя не пренебрегна погледа. Обърна се към него:
— Казах на този, че ще го убия, ако Теобалдо умре.
— Защо тъкмо него? — попита Джерардо.
— Имах си причини.
Забелязах висок, изключително хубав мъж сред малкото хора в залата. Знаех кого виждам. Не го бях срещал дотогава, но славата му се разнасяше навсякъде редом с каква ли не мълва за него. Трябваше да е художникът Меркати. Той бе работил по различни поръчки тук. В Ремиджо строяха и украсяваха. Теобалдо и Фолко си бяха съперничили и за неговите услуги… а искаха да го привлекат и Мачера, и патриархът, и Фирента. Модерният творец, какъвто си остана още години след това. Ние също го примамвахме. Сереса не би изостанал в нищо, което беше свързано с престижа му.
Не ми се вярваше да се застои в Ремиджо. Не заради някаква заплаха лично към него, но този човек отиваше там, където му плащаха, а парите щяха да се превърнат в проблем тук без наемна армия под командването на владетеля. Долових с какво хищно внимание ни наблюдаваше Меркати. Ние бяхме зайци в поле, а той — сокол в небето. Помислих, че той ще се възползва от този ден. За него не бяхме източник на печал или загриженост, а материал за картина или скулптура. Нашите лица, пози, настроението в залата, светлината на утрото в прозорците.
Художниците (рекох си за пръв, но не и за последен път) могат да бъдат и студенокръвни твари.
После забравих за него, защото Джиневра каза:
— Говорех сериозно, Джуданио Чера. Имах видение за предстоящото.
Преглътнах на сухо.
— Ако беше по силите ми да не допусна това, господарке, щях да го направя независимо от риска. Опитах се. Само че бях… от другата страна.
— От другата страна — повтори тя враждебно. — Прилича на точно описание. А както знаеш, някои хора умират именно защото са били от другата страна.
— Господарке, исках да кажа, че…
— Знам какво искаше да кажеш. Ти спомена писмо.
Май нямаше да умра незабавно. Трудно е да обясня, но наистина си бях мислил по пътя към Ремиджо, дори на влизане в тази зала, че тя може и да заповяда убийството ми. Брунето, който се опитваше да ме убеди, че не бива да идвам, имаше същите опасения. Значи не се дължеше на моята страхливост.
— Нося го.
Бръкнах в малката си кесия да го извадя.
— И то е от?… — попита Джерардо с глас, чут от всеки в залата.
Поех си дъх.
— От Фолко д’Акорси.
Двамата мълчаха. Не се обади и никой друг, разбира се. Видях как художникът се приведе напред, сякаш зоркото му внимание ни поглъщаше. Пристъпих към подиума и подадох писмото с ръка, която успя да не трепне. Джерардо го взе. Погледна Джиневра дела Вале. Тя кимна. И той отвори писмото.
— Знаеш ли съдържанието? — попита ме тя.
— Да, господарке. Заръчано ми е да ви осведомя, че копия от писмото са изпратени до всеки по-голям град-държава в Батиара и до патриарха.
— И какво ни е писал?
Джерардо четеше. Той се бе преместил до прозорец, за да вижда по-добре думите. Но тя се взираше в мен. Помнех как Фолко диктуваше на писарите в обителта, докато камбаните още биеха. Поиска да стоя до него, за да знам всяка дума.