През годините след заминаването си от Варена видя множество малобройни наемни отряди и банди разбойници, които кръстосваха из Батиара. Ако започнеше война между градове-държави, те постъпваха на служба при някой владетел, който им плащаше да убиват и да грабят. След края на войната оставаха безпарични и гладни, но продължаваха да убиват.
Пътуващите жени бяха в голяма опасност… а и мъжете също. Тя се стараеше да не прекалява с придвижването по пътища. Получи пари от баща си срещу отказа от своя дял от стопанството и градината, прехвърли ги на братята си. Собствеността върху земята се предаваше по женска линия (така беше от незапомнени времена), но Йелена не искаше да остане и направиха тази размяна.
Не доближаваше Фирента, онзи разрастващ се и агресивен град, защото там и духовниците бяха агресивни. Първо живя близо до Авена, после остана две години край Акорси. Управник беше прочутият наемник Фолко Чино (неговият дядо взел властта в града) и той също се държеше агресивно, но там имаха по-меко отношение към вярата. Фолко беше образован мъж, а не само военачалник. Имаше и такива в Батиара. Йелена си казваше, че цитирането на философи не им пречи да изгорят живи обитателите на някоя селска къща.
Накрая потегли на юг към Ремиджо заради смъртта на своя любима. Йелена не можа да я спаси. Треската се загнезди в нея и не я остави на мира. Спомените още я мъчеха нощем. Открай време знаеше, че някои житейски моменти подсказват наложителна промяна.
Никога не се стараеше хората да научат, че живее някъде наблизо и може да направи нещо за онези с разклатено здраве, но в провинцията вестите за лечителите се разнасяха, защото и бедняците се нуждаят от изцеление. Общо взето, внимаваха духовниците да не научават тези вести. По-крайно настроените сред тях виждаха в самото лечение отхвърляне на волята на Джад, намеса в предопределението за живота.
Но в онова градче край Ремиджо, където властваше Теобалдо Монтикола, тя се зае да лекува Старши син на Джад в обител извън градските стени. Това я плашеше (не беше неуязвима за страха) и заради положението му, и защото раната му бе нанесена от самия Монтикола. Мъжът обаче прояви благодарност и щедрост, оттогава Йелена попадна под негова закрила.
Все още се чудеше защо се премести оттам. Може би не ѝ допадаше самата идея някой да я закриля, да се смята за неин длъжник, дори да не е така. Нейният любовник — този път мъж, отпътува за Фирента. Той беше майстор зидар, а там строяха още по-неуморно и упорито, отколкото Монтикола в Ремиджо. Амбициозният град Фирента плащаше на майсторите необичайно много под негласната власт на банкерите Сарди. Зидарят я покани да тръгне с него и тя обмисли предложението, но реши да откаже.
И си каза, че това е поредният знак за промяна, даден ѝ от живота.
За по-голяма безопасност по пътя се присъедини към група поклонници, които се връщаха на север към Фериер от Родиас, но се отдели от тях тихомълком по-рано, отколкото бе възнамерявала, защото смущаваща увереност я споходи при селце недалеч от Милазия.
Колкото и да се местеше, все си оставаше в една област от Батиара. Можеш да правиш промени доста често, да изкореняваш живота си като растение и пак да си оставаш близо до мястото, където си се родила. За седмица-две би стигнала до дома си при овощната градина, би стъпила на мозайката и би видяла семейството си, ако поискаше.
Не го направи. Нямаше желание да се върне у дома. Сама щеше да подрежда живота си — и с любов и приятелство, и без тях, макар да предпочиташе и двете. Не разбираше откъде извираше тази упоритост, както не разбираше и духовете, които съзираше, или внезапната увереност, че трябва да стори нещо. Още беше млада и се опитваше да проумее всичко това. Вярваше обаче, че подчиненият на традициите живот не е за нея, какъвто ще да се окаже нейният.
И си мислеше, че някой ден непременно ще потегли по-надалече. Може би през тясното море към Саурадия или дори отвъд нея. Сарантиум я привличаше, искаше да види Града на градовете, тази съкровищница на древна мъдрост, изложена на смъртна заплаха напоследък. Източният император разпращаше неспирно настойчиви призиви за помощ. Оглавените от своя халиф ашари може би дори щяха да превземат града рано или късно.
Но нали това беше невъзможно? Сарантиум имаше най-яките стени в цял свят, пазеше го и морето.
Тя се настани в празна къща в онова селце край Милазия. Скастри презрително мъж, който се опита да ѝ втълпи, че къщата е негова и трябва да му плаща наем, но после предложи да помогне на малкия му син — страдаше от недъг в гърдите, с който тя вече имаше опит. И успя да изцели момчето.