И аз изрекох в напълно притихналата зала:
— Заявява, че и той, и баща му са знаели — Теобалдо Монтикола никога не е сторил никакво зло на тяхната сестра и дъщеря Ванета. Тя е потвърдила това под клетва пред олтар, била е и прегледана. Казва, че съжалява за стореното от тях двамата и се моли всеки ден за прошка. Неговият баща е взел решението, че ще бъде изгодно за стълкновенията им с рода Монтикола да се разгласи история за посегателство. Когато сестра му починала, вече нямало кой да опровергае лъжата, а тя бездруго не би се опълчила на баща си. Той също не го направил, макар да знаел, че е негов дълг. И заявява, че така е опетнил душата си.
По-нататък отбелязва, че с това писмо гарантира независимостта на Ремиджо и безопасността на вдовицата и децата на Теобалдо Монтикола до края на своя живот. Всяка войска — от наемна армия до сили на патриарха или на град-държава, потеглила в поход, за да наложи волята си на този град, ще се сражава срещу армията на Акорси, в което той се заклева пред Джад в скръб и в памет за преждевременно и неправедно погубения владетел.
Писмото вече е всеизвестно, разбира се, всички научиха за него още до края на онази пролет. Отекна като гръмотевица в нашия свят. Но тогава може би за пръв път беше и прочетено от получател, и разгласено.
Питах се дали тя няма да заплаче. Не се случи. Тя се озърна към своя девер. И той кимна. Забелязах, че Джерардо по-трудно сдържа сълзите си.
— Не е достатъчно — промълви Джиневра дела Вале.
Не това очаквахме всички в залата, включително и аз.
И казах (изненадан от самия себе си):
— Нищо няма да е достатъчно, господарке. Не можем да върнем покойниците сред нас. Можем само да облекчим хаоса, причинен от кончината им.
— Хаоса, причинен от кончината им — повтори тя присмехулно. — Какво красноречие. Ти пък какво знаеш за хаоса, Данино?
Детинското ми име. Монтикола го предпочиташе. Може би заслужено. Наведох глава. Образът на Адрия нахлу в ума ми, още в същия миг, смъртта ѝ ме прониза като острие. Знаех, че няма да я видя никога до края на дните си, когато и да настъпи. Но не казах това. Мястото не подхождаше. Каквото и да чувствах, не можеше да се мери с преживяното от нея. Джиневра загуби съпруг, а този град — своя щит.
— Наемната армия, която ще ни нападне, може да бъде и собствената ни — каза Джерардо Монтикола.
Извих глава към него. Още стоеше до прозореца.
— Нямате ли доверие на предводителите им?
— Доверявах се на тяхната преданост към моя брат. Но новите обстоятелства подклаждат амбиции.
— А това писмо?…
Според мен онова утро отбеляза моето начало като човек, който би могъл да вникне задълбочено във властта и света. Все казвах думи, които бяха неочаквани и за мен. И се стараех. Да разбера, да повлияя по колкото може по-добър начин. Ако нямаше как всичко да е наред, исках поне да няма разруха.
Джерардо се обърна към Джиневра, за да отговори на нея, а не на мен.
— Това писмо би могло да ги обуздае.
— Следователно?… — подкани го тя.
Изглеждаше пребледняла.
— Следователно предводителите, особено Гаетан, може би ще приемат ранг и заплащане, за да командват нашите войски. Някои може и да си тръгнат, но други ще решат да останат, да бъдат наша армия и занапред, за да има градът свои приходи.
— Вероятно ще има време, за да уговорите всичко — вметнах аз. — Не ми се вярва да се водят сражения тази година, не и след като…
— … Сарантиум е бил превзет. Така е. Съгласен съм. — Той ме погледна. — Трябва да си смел, щом дойде тук.
Мълчах. И двамата впихме погледи в жената на подиума.
— Така е — призна тя накрая. — Спомена, че имаш да казваш още неща.
„Защо ще искам да слушам твоите мисли?“, бе ме скастрила преди малко.
Събитията могат и да се преобразят още докато се случват, понякога твърде бързо. Понякога дори към добро.
— Убеден съм — подех, — че Сереса ще подкрепи позицията на Фолко. Нямаме претенции към Ремиджо, твърде отдалечени сте на юг, а и не се нуждаем от вашето пристанище. Ние бихме желали да запазите своята независимост и ще се противопоставим на ламтежите на друга сила. Може би в замяна на предоговаряне на таксата за търговия по море, която се стремим да правим безопасна с… с по-големи разходи напоследък.
— То се знае, че Сереса веднага ще подхване разговор за пари — подхвърли тя.
Вече имаше някакъв блед руменец на бузите ѝ.
— С какво ще платим подкрепата ви? — уточни Джерардо. — С тази по-висока такса ли?
Върна се на подиума и пак застана на стъпалото под нея.
— Постът ми е твърде нисък за такова решение — отговорих. — Но аз се връщам в родния си град и бих могъл да предам предложение от вас.