— Те ще поискат да се омъжа за някого от Сереса — натърти Джиневра с груба прямота и отегчение от света. — Джуданио от Сереса, ти би ли се оженил за вдовица?
— Не го разигравай. — Джерардо не се усмихваше. — Не се налага да вземеш такова решение скоро.
— Нима? — промълви тя едва чуто. — Така ли мислиш? Пресметливите и амбициозните още не умуват за вдовицата на Теобалдо Монтикола, сама с децата си в Ремиджо?
— Не си сама — каза той тежко. — А тази сутрин вече получихме две предложения за подкрепа.
Тя затвори очи. Когато ги отвори отново, пак се чудех дали ще видя сълзи, но ги нямаше. Тя въздъхна:
— Но аз съм сама, братко. Той няма да се върне при мен.
И аз осъзнах, че има не само власт и загуби в тази игра, а и още нещо. Тук бе имало силна обич. Но вече я нямаше.
Не ме убиха, разбира се. Седя тук и се връщам назад (по много причини) към своята част от стара история. Минали са двайсет и пет години, сега е нощ в Сереса, в голямата зала на дукския дворец. Занимаваме се с разгръщащи се събития, а аз мисля за вчерашното. За онова време, когато все ми се е струвало, че брули вятър. Мисля и си спомням Адрия, Монтикола, Фолко Чино и Джиневра дела Вале, която умря чак миналата година, без да напуска Ремиджо, където властва нейният по-голям син и командва тяхната армия. Те оцеляха. Аз оцелях. Младият Монтикола прилича на баща си, а другият брат — на майка си. Техният полубрат загина в Сарантиум.
В онзи отдавнашен ден, когато бях дошъл сам в Ремиджо, някой потропа на вратата ми по тъмно.
Настояха да остана в двореца. Заръчаха на слуга да се грижи за мен, но аз вече го бях отпратил в този час. Останах сам. Бях помолил да ми дадат хартия и мастило, седях пред прекрасно бюро в прекрасна стая. Записвах случките и мислите си за дука. Не за да му изпратя записките, щях да ги отнеса у дома, но исках да съхраня всичко казано сутринта, включително и от мен. Имаше вероятност, и то сериозна, да съм прекалил опасно в твърденията си за закрилата, която Сереса би предложил. Какъв бях аз, кой бях аз, че да говоря от името на републиката? Тук знаеха, че нямам такива пълномощия, но аз все пак бях официален представител.
Вдигнах глава припряно, щом чух тропането.
От опит знам, че ако не очаквате любим човек, посетители в нощния мрак не са особено желани. То се знае, че бях уплашен. Целият град беше уплашен. Предстоеше да си тръгна сутринта. Казах и направих онова, заради което дойдох. Не исках армията с тялото на владетеля да ме завари в Ремиджо. И Брунето настоя за същото, когато му казах да се прибере в нашия град. Силните на деня могат да говорят и да постъпват както си искат, но на войниците може да им хрумне нещо друго, а тези се бяха отнасяли с обич към Монтикола.
Нямаше смисъл да не отворя. Нима бих възпрял убиец, като се преструвам, че ме няма? Станах, отпих бърза глътка от чашата с вино на бюрото (прекрасна чаша, както всичко изглеждаше в Ремиджо), отидох при вратата и отворих.
— Разкажи ми как умря той — помоли тя. — Разкажи ми всичко както се случи.
Онемях за миг-два. Тя носеше тъмносиня рокля и бе разпуснала косата си за нощта. Може да се е приготвяла за сън. Отдръпнах се безмълвно и тя мина навътре покрай мен.
Напомних си, че тази жена знаеше много добре какво прави, особено с мъжете, а скръбта не би променила тази черта, само би я откроила. Заради нейните нужди в безмилостен свят, заради нуждите на децата ѝ.
Доближих масата и обърнах листовете със записките си. Тя видя и се подсмихна. Взех втора чаша, сипах вино и за нея. Тя завъртя глава и аз оставих чашата настрана. Напълних отново своята чаша, но оставих и нея.
Тя седна на леглото. Аз застанах до камината, където дървата догаряха. Не добавих още дърва и не разрових жаравата.
Разказах ѝ всичко за онзи ден, както си го спомнях. Спречкването на полето, когато едва не се стигна до сражение на място, което и двамата май помнеха. Звънът на камбани след това, тримата духовници, дошли при нас с вестта. Връщането с тях в обителта. Молитвите и случилото се след това.
Смъртта.
— Мисля… — запънах се, — всъщност съм убеден, че вашият съпруг бе повлиян твърде силно от смъртта на своя син.
— Как да не бъде! — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Нима не е очевидно? Това го е разсеяло, отвлякло е вниманието му.
— Може и да е станал безразсъден от гняв.
— От мъка, не от гняв — поправи ме тя. — Гневът само му даваше сили. Такъв мъж беше. Размислих, ще пия вино.
Подадох ѝ чашата. Пръстите ѝ докоснаха моите, когато я поемаше. Знаех, че беше нарочно. Нямаше нищо общо с желание или интерес към мен — бе поредният ход в стратегия. В някаква схема, съвсем второстепенна, обмислена мимолетно, тя бе решила, че си струва да ме привлече като съюзник.