И аз я уверих:
— Господарке, аз съм ваш съюзник. Нямам представа как бих могъл да помогна, знаете колко съм незначителен. Но ще направя каквото мога.
— Защо?
Прям въпрос, прям поглед в полумрака на стаята. Вдигнах рамене.
— Той се отнасяше добре към мен. И беше несравним с никого. Не биваше да умре. Вие също се държахте добре с мен.
— Знаеш, че имах себични причини. Не си…
— Знам, че ги имахте. Знам, че ги имате и сега.
Тогава тя се усмихна. Отпи от виното.
— Ако оцелееш, Джуданио Чера, може и да станеш важен човек.
— Ако решите да не ме убиете тук ли?
Тя пак махна с ръка.
— Това вече би било глупост, може би дори прахосничество.
— Може би — откликнах аз.
Устните ѝ пак се извиха нагоре, макар и съвсем леко. Тя попита:
— Наистина ли си добронамерен към нас?
Връщам се в миналото и виждам как се променях тогава. За добро или за зло — човек, крачещ напред през дните си.
— Да — потвърдих. — Но не мога да говоря от името на Сереса. Мога само да…
— Не можеш, разбира се — прекъсна ме тя.
Запънах се, но продължих:
— Господарке, наистина стоях от другата страна. Съдба, случайност. Чух звук и се обърнах. Фолко също.
— А Тео? Той какво направи?
Припомнях си.
— Гледаше Фолко. Само него.
— Ах, както винаги. — Джиневра дела Вале отпи още една глътка от виното. — Дебнеха се, където и да бяха. И Фолко уби своя братовчед?
— Да, господарке. А аз знам, че го обичаше.
— И от това трябва да ми олекне ли?
Примигнах.
— Не вярвам да ви олекне, каквото и да кажа. Само разказвам какво се случи.
Тя вече държеше чашата с двете си ръце, взираше се в мен от долу нагоре.
— Данио, утешавал ли си жена досега?
Нямаше нищо общо с плътско желание, знаех това. Спомних си (как да не си спомня?) Адрия Риполи ранена, на тъмна стълба в Милазия, докато слизах към нея. Но тази жена мислеше не за такава утеха.
— Не съм, господарке. Не и в такава скръб. Съжалявам.
Накара ме да се почувствам твърде млад.
— Може и да го направиш някой ден — каза тя. — Зависи накъде ще те поведе животът. Понякога е добре да си човечен. Невинаги, но се случва.
— Вие го обичахте — промълвих аз.
Не беше въпрос. Тя мълча по-дълго, отколкото очаквах.
— Той ме закриляше. От всичко, освен от тази загуба. Да, обичах го.
Сви рамене и се изправи. Остави чашата и тръгна към вратата. Последвах я. Спря пред прага и ме целуна леко по бузата.
— Благодаря ти. Бъди наш съюзник.
Кимнах. Изведнъж загубих дар слово.
Тя се загледа в мен още миг-два.
— Вече няма да бъдеш книжар. Знаеш, нали?
— Аз… не знам какво ще се случи, когато се върна в Сереса.
— Е, да, не знаеш. Но аз съм права. Освен това, Данио, нужно е да се научиш как да прикриваш по-добре лъжите си.
— Не съм ви лъгал, господарке. Не и в тази стая.
— Знам. И все пак е нужно. Запомни. Научи се. Важно е.
Научих се как да прикривам по-добре лъжите си през годините между онази нощ и тази. Всичко е преплетено между паметта и онова, в което се превръщаме. Винаги сме хората, които сме били някога, но и ставаме нещо съвсем различно, ако живеем достатъчно дълго. Вярно е и едното, и другото.
Тя излезе. Затворих вратата.
С това нощта би трябвало да приключи, така да завършат спомените от онези часове в Ремиджо, докато седя и си мисля за тях в голямата зала на Съвета на дванайсетте в Сереса толкова години по-късно. Имаме важни дела тази нощ, но има и забавяне, затова умът ми се отплесва. С повод, разбира се. Жената, дошла при нас тук и излязла преди малко…
Но през онази нощ в Ремиджо през младостта ми, след като Джиневра дела Вале ме целуна по бузата и напусна стаята… е, ако пресъздавах внимателно историята, ако я насочвах с умение и цел, моят разказ би завършил, а аз щях да съм потеглил към родния град сутринта. Но аз само си припомням и въпреки че паметта подвежда и подлъгва, знам за следващото тропане по вратата на стаята ми доста скоро след като тя си тръгна.
Животът, истинските разгръщащи се събития не са точно или изящно стъкмени, какъвто вид би могъл да им придаде някой автор. Има мигове, които ни намират като бездомно куче на селски път и може да не са значими, а само истински: случили са се и ние ги помним.