Отворих вратата отново. Незнайно защо не се боях втория път. Обземаха ме любопитство, съмнения, печал, но вече не се страхувах, че може да умра през онази нощ.
Много високият мъж, когото видях да ни наблюдава в тронната зала, сега стоеше в коридора и държеше свой запален фенер.
— Бих искал да те нарисувам — каза Матео Меркати. — Не е нужно да се чукаш с мен, просто ми позирай.
— Сега ли? — изтърсих глупаво.
Той се засмя.
— На прага ли ще говорим?
Отдръпнах се и той влезе. Долових, че веднага забеляза двете чаши с вино. Погледна ме и се усмихна за миг.
— Видях я да влиза и изчаках. Тя не се заседя дълго.
— Да — потвърдих.
— Питаш се какво става — започна той. — Вече ти обясних. Искам да те нарисувам и дойдох да ти го кажа. И да добавя, че си проявил смелост с идването си тук. Искам да съхраня в картината твоето изражение сутринта, когато влезе в залата.
— Ясно — отвърнах.
Но не ми беше ясно, честно казано. Твърде много неща ми се струпаха едновременно, за да схвана… или да придам значение на това.
Той прекоси стаята с дълги крачки, взе чашата, оставена от Джиневра, и попита:
— Ти искаш ли си виното?
Пак тази уверена усмивка. Какъв самонадеян и умен мъж беше. Най-изтъкнатият художник на нашето време. По-късно щях да осъзная, че да го наречеш само „умен“ означаваше да го подцениш.
Не изчака да му отговоря. Взе и моята чаша, подаде ми я. Моите записки още бяха обърнати с текста надолу на бюрото. Зарадвах се, че е така. Той явно беше от хората, които забелязват всичко. „Моето изражение тази сутрин ли?“
— Ще замина след ден-два — рече той. — Сега не им е до изкуство тук, значи няма и пари. А аз обикновено предпочитам да ми плащат.
Взрях се в него.
— Те биха могли да ви помолят да проектирате гробницата му.
Той кимна.
— Все някога, но няма да е скоро. Всичко споменато от тебе днес трябва да бъде обмислено и уговорено. Може да бъдат нападнати, обсадени, собствената им армия може да се опълчи срещу тях. Или някой военачалник да реши, че ще му хареса да е на власт тук. Може би ще се наложи тя да се омъжи за такъв човек. Всичко е несигурно.
— Фолко им обеща закрила. И то писмено.
— Чух това. Ами ако от Родиас му предложат по сто хиляди серала годишно в продължение на пет години, за да бъде главнокомандващият на патриарха, а в замяна да ги остави да си присвоят Ремиджо и неговото великолепно пристанище?
До ден днешен този разговор си остава сред най-чудатите в моя живот. Той бе дошъл в моята стая („не е нужно да се чукаш с мен“) посред нощ, малко след излизането на Джиневра…
— Не мисля, че той би приел предложението. Не и ако означава да се отметне от дадената дума. И смятам, че затова даде обещание в писмо, което разпрати навсякъде.
Той вдигна рамене.
— Може и да го познаваш по-добре. Но хората се отмятат често. Готов съм да призная, че Фолко е необикновен мъж. Рисувал съм в Акорси само веднъж, а той не си беше у дома почти през цялото време. Но… признавам честно, че бих приел такова предложение, ако бях на негово място. И бих направил такова предложение, ако бях на мястото на патриарха. Не че някога ще бъда патриарх. Или командир на наемна армия. — Прихна от собствената си шегичка. — А пристанището си е великолепно, няма спор. Разбира се, Сереса и други сили също биха имали какво да кажат, ако се случи нещо подобно. Интересно е, а?
— Не и тази нощ — възразих.
Усмивката му избледня, но грейна отново. Меркати беше такъв хубавец през целия си живот. Умря преди няколко години в Родиас, изпълняваше поръчка на най-новия ни патриарх. Цяла Батиара скърбеше за него… освен може би някои от другите творци. Струва ми се, че той освободи много място за тях.
— Преценяваш ме — подхвърли той през онази нощ. — Все едно чувам и виждам как го правиш. Не съм против. Аз все пак искам да те нарисувам. Къде да те намеря?
— Знаете къде. Живея в Сереса, служа на съвета и на дука.
— Значи там, стига да оцелееш. Опасно си е в Сереса. Открай време съм се убедил в това. И е влажно. Но пък вие плащате винаги. Не може да се отрече. Благодаря ти за виното.
Остави чашата и се накани да си тръгне, прибра си фенера от масата.
— Почакайте — помолих го аз. — Защо? Защо искате да ме нарисувате?
Отговори ми незабавно.
— Ти влезе в онази зала с видим страх, но опитваше да го прогониш, да го овладееш. Иска ми се да използвам твоето изражение от сутринта за образа на Леандрос, когато отишъл да се бие с Малтиас.
Толкова древна легенда. За пастирчето и великана. Нашите набиращи сили градове-държави я въплъщаваха в стенописи или в статуи, за да покажат, че се борят срещу тиранията. Те бяха младият Леандрос в началото на пътя му към властта.