Дължа живота си на Морани ди Росо. Паля свещи, за да почета паметта му. Той беше добър човек, май е справедливо да се каже, че нямаше как да не е добър човек, щом беше сред приятелите на Гуарино. Морани беше главен иконом на двореца в Милазия. Той ме прие на служба по препоръка на Гуарино. И затова бях в двореца през нощта, когато граф Уберто, наричан също Звяра, бе убит от момичето.
Струва ми се необходимо да спомена, че станах ученик в школата на Гуарино не защото моят баща беше сред видните хора. Когато поканили Гуарино, най-изтъкнатия човек на нашето време според мен, да открие придворна школа в Авена, той поставил условие — нека му разрешат да приеме и няколко деца с по-обикновено потекло, ако са умни и показват заложби, за да ги образова редом със синовете и някои от дъщерите на благородниците.
Така приеха и мен. Баща ми беше шивач в Сереса. За мен не е срамно да кажа това. Знам какъв беше той, какъв бях аз и какъв съм сега. Забеляза ме духовникът в кварталното светилище до големия канал. И отсъди, че имам пъргав ум, добре развит и възпитан младеж съм, а ученето на писмената и смятането е лесно за мен.
Шивачите в Сереса (а и другаде) все пак имат някакво положение в обществото. Влизат в домовете и личните покои на величията, бъбрят си с тях при меренето на дрехите, научават нуждите им (не само за облеклото), понякога насочват тези нужди. В нашето време външността има значение. Допускам, че в повечето епохи е така.
Насърчен от духовника, баща ми спомена за мен пред един от своите покровители — член на Съвета на дванайсетте, после духовникът написа писмо на същия човек и… всичко се задвижи. Имам спомен за майка си в деня на тръгването — тя спаси жълто птиче от котката. Прогони котката, после се обърна и ме прегърна на сбогуване. Не знам дали е плакала. Ако е проронила сълзи, случило се е, след като потеглих.
Прекарах седем години при Гуарино в Авена. Сега там има негов бюст в двора на палата пред стаите, където се помещаваше школата. Закрита е от години. Гуарино го няма, баща ми (Джад да брани душата му) също го няма, както и мнозина други, които имаха значимо място в живота ми. Случва се, ако живееш достатъчно дълго.
В тази школа завърши и остана детството ми. Научих се да пиша изкусно, а не само правилно. Да говоря изтънчено с видни хора и да излагам ясно доводите си. Да боравя с оръжия и да се справям с новата форма на счетоводство. Да пея (не чак толкова изкусно, честно казано), да яздя коне и да се грижа за тях — това стана любимото ми занимание.
Научих се да говоря подобаващо с по-издигнатите от мен, с равните и с по-нисшестоящите — също, и то поне с престорена лекота. Чух част от историята на Батиара, чух и за събития в нашето време, за които обаче ни бе говорено предпазливо, защото някои неща се премълчаваха дори в школата. Накрая помагах с по-младите ученици. Изобщо не бързах да напусна това спокойно убежище.
Някои от нас се научиха да четат текстове на древните. Научихме за Сарантиум на изток — Града на градовете, какъв е бил преди хилядолетие, какъв е сега и как го застрашават ашарите, кланящи се на звездите. Слушахме истории за императори и колесници.
До голяма степен заради тези езици и разкази за миналото заедно с достъпа до конюшнята в двореца на Авена останах при учителя си по-дълго от повечето други. Както и заради обичта си към него.
Вече обмислях дали не бих могъл да стана търговец и подвързвач на книги у дома в Сереса, където този занаят беше във възход, но Гуарино каза, че подхождам за придворен, за да използвам и споделям онова, на което ме е научил. Смяташе и това за своя задача — да изпраща мъже и понякога жени в света, където да добият влияние, да насочват хората по пътища към по-добър живот във времена, когато насилници властваха и воюваха и в Батиара, и отвъд пределите ѝ.
Ще имаш предостатъчно време да подвързваш и продаваш книги по-късно, каза ми той… ако решиш, че все пак искаш да го правиш. Но първо заеми пост, на който ще можеш да дадеш част от онова, което ти бе дадено тук.
Той бе изпратил писмо на стар приятел и така Морани ди Росо и Милазия влязоха в живота ми. Морани ми предложи да служа в двореца там. В двореца на Звяра.
Понякога избираме сами, друг път избират вместо нас.
Неведнъж умувах какъв можеше да бъде моят живот, ако се бях върнал в Сереса, за да отворя свой книжарски дюкян или да стана съдружник във вече съществуващ. Братовчед ми Алвизо тъкмо бе отворил такъв дюкян до един от по-малките канали. Алвизо обаче не бе учил в знаменитата школа на Авена. Не бе получил този житейски дар. А дадените възможности носят и отговорности. Така ни учеха.