Затова отидох в Милазия. И преди, и сега лоши хора са властвали в някои от по-големите и по-малките градове-държави из Батиара, но не ми се вярва мнозина да оспорят твърдението, че Уберто от Милазия беше сред най-злите по онова време.
И тогава, и днес за мен беше интересно, че порочни хора могат да вземат властта, а поданиците да ги приемат и подкрепят, ако направят живота им малко по-мирен. Ако хамбарите са пълни и гражданите са сити. Ако войната не доведе и глада пред крепостните стени. Уберто бе запечатал свой враг в бъчва, за да провери ще зърне ли как душата му излиза при смъртта.
Щом е неизбежно мъже и жени да бъдат убивани, иска ни се това да се случва другаде. Такива сме си дори когато се молим. В тези времена, когато наемни войски кръстосват насам-натам по хълмове и речни долини, сражават се за наелия ги град-държава или плячкосват за себе си, а Върховните патриарси воюват срещу половината благородници и заговорничат с другата половина, някои откриха в сблъсъците на великите съблазнителни шансове да увеличат собствената си власт.
Села и градове биват опустошени от разярени гладни войници само за да бъдат изтърбушени отново след година. Настъпва глад, а с него и болести. Във времена на тежки заплахи на предводител, комуто стигат силите, а и вдъхва достатъчно страх да опази града си, позволяват какви ли не прояви на порочност и злодеяния между стените на двореца му.
Не беше тайна за никого. Уберто от Милазия се бе прочул със случките в покоите му нощем, когато го прихванеше. Говореше се за млади тела, изнасяни през по-малката порта на двореца в мрака, безжизнени и поругани. И все пак му служеха достойни мъже, които се помиряваха с нашия бог както можеха.
Жонгльорство на душата. Мълчаливото примирение се среща по-често от своята противоположност — съпротивата от гняв и нетърпимост. По света има вълци и в изящните палати, а не само в тъмните гори и пущинаците.
Хората отпращаха дъщерите си далеч от Милазия и околните стопанства през годините, когато Уберто проявяваше нрава си. Не успееха ли да му намерят достатъчно привлекателни момичета, водеха му и момчета.
Това се знаеше, както вече казах. Чувахме слухове и в Авена. Някои в школата с по-добро потекло от мен дори се шегуваха, че да им се водят жени (никой не пускаше шегички за момчетата, за да не рискува прекалено) е сред изкушенията на властта. Справедливо е да спомена, че не говореха за убийства, само за насладите на нощта. Или на повече от една нощ.
Доведените при Уберто никога не оставаха за повече от една нощ. Повечето му гости оцеляваха, прибираха се у дома, дори получаваха монети като отплата — защото момичетата трудно биха си намерили съпруг, а момчетата си носеха срама.
Но не всички напускаха живи двореца. Не всички.
Смъртта можеше да ме сполети първо в онази ветровита есенна нощ, ако Морани не ме бе изпратил да донеса вино по слугинската стълба, щом ни съобщиха, че момичето е дошло.
Когато водеха някого при графа нощем, самият Морани заставаше на пост пред покоите на Уберто. Той като че не искаше да обремени друга душа с този товар. Изглежда, постъпваше така от години.
През онова лято и есен предпочиташе да остана при него преди и след появата на момичето или момчето, но не и в миговете, когато те изкачваха стъпалата. Вече се бе случило три пъти. Тази нощ беше четвъртият път. Не вярвам в свещени числа, само разказвам историята си каквато я запомних.
С Морани беседвахме за мъдростта на миналото пред стаите на графа. Рецитирах поезия, ако той поискаше, докато зад вратата Уберто правеше каквото си бе наумил. Чувахме по нещо от време на време. Покруса се изписваше по лицето на Морани, струваше ми се, че виждах и други чувства. Почти винаги продължаваше разговора с мен — за философи, за идеите на самоограничението, за умението да си безразличен към колелото на съдбата. Пиеше от виното, което му донасях, но никога не прекаляваше.
Не можеше да ме опази да не науча какво се случва, само ме отстраняваше от съучастие във влизането на доведените. Е, да, искаше да остана при него после. Може би му тежеше да стои сам отпред. Или пък смяташе, че ми е потребно да опозная отчасти тъмната страна на света също като светлата. И оттогава ми е хрумвало понякога, че в някакъв смисъл тъкмо такова е състоянието на днешна Батиара — изкуство и философия редом със зверове.
Ако бях до него, когато момичето се е качило по стълбата между факлите, ако довелите я стражници бяха видели и мен там, няма и сянка на съмнение, че щяха да стоварят върху ми същата отговорност за онова, което последва.
Но те не ме видяха. Само Морани я чакаше, за да я приветства благо и да я въведе през вратата след внимателно претърсване за каквото и да е оръжие. Стражниците вече я бяха претърсили долу, но като главен иконом на двореца Морани беше задължен да направи същото пред онази врата.
Само че аз бях там. Видях я.
Вече се бях върнал с пълната манерка и стоях в сенките на задната стълба, където стражниците и момичето не ме виждаха, но аз можех да ги видя. Затова я познах.
Не ми се вярваше, че тя би си спомнила кой съм, ако ме бе зърнала, но аз се сетих веднага коя е. Не бе минало много време. И проумях в същия миг, че нещо не е наред.
Не направих нищо. Не казах нищо. Позволих да се случи.
Няма да е пресилено, ако стоварите върху мен вината за смъртта на Морани ди Росо. Аз му дължах много и изпитвах симпатия към него. Той беше сърдечен човек, имаше малки деца, а аз познах жената и оставих всичко да продължи така, че той да бъде екзекутиран и разчленен на площада скоро след това.
Често съм си мислил, че създаденият от бога свят поне в нашите времена не е милостив към добрите хора. Не знам какви изводи подсказва това за мен и за моя живот.
Трупаме грехове и вина, като просто вървим през дните си и избираме да направим или да не направим нещо. Накрая ще бъда съден и за неговата смърт. Както и за други.