Ако бях до него, когато момичето се е качило по стълбата между факлите, ако довелите я стражници бяха видели и мен там, няма и сянка на съмнение, че щяха да стоварят върху ми същата отговорност за онова, което последва.
Но те не ме видяха. Само Морани я чакаше, за да я приветства благо и да я въведе през вратата след внимателно претърсване за каквото и да е оръжие. Стражниците вече я бяха претърсили долу, но като главен иконом на двореца Морани беше задължен да направи същото пред онази врата.
Само че аз бях там. Видях я.
Вече се бях върнал с пълната манерка и стоях в сенките на задната стълба, където стражниците и момичето не ме виждаха, но аз можех да ги видя. Затова я познах.
Не ми се вярваше, че тя би си спомнила кой съм, ако ме бе зърнала, но аз се сетих веднага коя е. Не бе минало много време. И проумях в същия миг, че нещо не е наред.
Не направих нищо. Не казах нищо. Позволих да се случи.
Няма да е пресилено, ако стоварите върху мен вината за смъртта на Морани ди Росо. Аз му дължах много и изпитвах симпатия към него. Той беше сърдечен човек, имаше малки деца, а аз познах жената и оставих всичко да продължи така, че той да бъде екзекутиран и разчленен на площада скоро след това.
Често съм си мислил, че създаденият от бога свят поне в нашите времена не е милостив към добрите хора. Не знам какви изводи подсказва това за мен и за моя живот.
Трупаме грехове и вина, като просто вървим през дните си и избираме да направим или да не направим нещо. Накрая ще бъда съден и за неговата смърт. Както и за други.
Тя забеляза силуета на слуга в сенките на втората стълба. Държеше нещо, може би съд с вино. Той нямаше значение. Важно беше да изглежда неспокойна в очите на иконома, но не и толкова уплашена, че да я заподозре в нещо потайно. Помнеше и че трябва да бъде непохватна в хубавите дрехи, които бяха донесли от двореца за нея.
Обсъдиха това, когато планът се зароди, когато тя се съгласи да го изпълни, дори докато Фолко казваше натъртено, че е само хрумване, идея. Той не можеше да ѝ заповядва. Разбира се. Но беше достатъчно уверен, че може да успеят.
Тя му повярва. Не би я изпратил да намери смъртта си, не и заради Милазия. Нито заради нещо друго. Имаше шанс да избегне смъртта, докато постигаше каквото той искаше. Тя беше оръжие в неговите очи, а добрият предводител не похабява оръжия. Освен това беше негова племенница.
Отговори с „да“ без колебание. Не ѝ беше присъщо да се двоуми. Имаше много причини да се съгласи. Първо, Уберто от Милазия викаше при себе си деца и ги убиваше. Тя не беше мекушав човек, нямаше как да е в такова семейство, но възприемаше Уберто като… оскърбление. Още не бе убивала и нямаше как да не си спомни това сега. Не беше трудно да покаже на иконома, че е неспокойна. Защото така се чувстваше. Усмихна му се с треперещи устни. Имаше дарба на актриса, отчасти и затова беше полезна.
Икономът ѝ се представи благо. Претърси я за оръжия, както бяха сторили и стражниците. Те се забавляваха, ала той го направи с достойнство, но и усърдно.
— Как се казваш, момиче? — попита я.
Каза му името, което измислиха преди четири месеца, когато тя се премести в стопанството извън градските стени.
Мъжът и жената, получили пари да я представят за своя сродница, преместила се при тях след смъртта на своята майка, щяха да заминат тази вечер. Всъщност би трябвало вече да пътуват колкото може по-бързо в есенния мрак. Разчитаха на хаоса в двореца и града, който ще забави разследването и гонитбата — не би имало човек с власт и ясен разсъдък, който да даде такива нареждания.
В сделката бяха включени кон и каруца, които щяха да ги чакат, а и повече сребро, отколкото бяха виждали някога през тежкия си живот. Щяха да напуснат стопанството без почти никакви вещи, като оставят запалено огнище и дим от комина, за да не събудят подозрения. Изложиха се на голям риск, но и това се налага, ако искаш да постигнеш нещо повече. Капитаните на Фолко умееха да преценяват хората и бяха направили добър избор. Адрия желаеше късмет на двамата, но не отдели време да мисли за тях. Сполуката беше капризна, а за нея беше трудно да се уповава на вярата по какви ли не причини.
— Той е кротък тази вечер — рече икономът.
Нямаше как да знае дали ѝ каза истината, или само искаше да уталожи нейния явен страх. Тя кимна и промълви тихо:
— Това добре ли е, господарю?
Той въздъхна. Тя долавяше, че скърби за нея. Все едно беше, нали щеше да я вкара вътре при онзи?
Нямаше значение. Каквото и да се случеше — и да успееше в замисъла, заради който дойде тук, и да се провалеше в стаята зад вратата, над този човек — Ди Росо, вече тегнеше смъртна заплаха. Ако не се сепне още сега, докато я претърсва…