Но тя беше тук, за да не бъде така. Той беше див звяр, а тя — ловец тази нощ. През целия си живот бе ловувала в горите около техния дворец. Тази мисъл ѝ вдъхна смелост. Отново се усмихна плахо и се отпусна на колене върху килима в тромав поклон. Сведе глава и сплете пръсти безмълвно. Твърде дръзко би било млада селянка да каже първа нещо на графа на Милазия, ако не ѝ бъде наредено да говори.
— Изправи се да те огледам — нареди ѝ той с плътен овладян глас.
Тя побърза да стане. Главата ѝ остана сведена. Той ѝ заповяда да вдигне глава. Подчини се. Внимаваше да не срещне погледа му. Той носеше син копринен халат, вързан хлабаво. И нищо друго отдолу. Едър мъж, с отминала младост, но косата му още тъмнееше. И той бе предвождал войски, и той бе извоювал за себе си град с меч в ръката. Случваше се често. Фолко също беше наемник.
Само че Фолко не беше като него. Този пред нея беше чудовище, а тя дойде в бърлогата му. Светлината трепкаше. „Сама направих избора си“ — внушаваше си Адрия за пореден път.
— Толкова си стара — каза графът на Милазия. — Стока, оставена на сергията под слънцето. Избледняла, както се случва с всички ярки неща. — Прозвуча като стихове, които той рецитираше. Тя не бе имала много време да учи наизуст поезия. — Разкопчай се — добави той. — Хайде, покажи се.
Тя го гледаше облещено. Малко оставаше да си прехапе устните, но си спомни навреме, че не бива. Той се усмихна и пристъпи към нея. Хвана я за едната ръка, не грубо, а само за да я дръпне към едната камина. На светло, проумя тя. Искаше да я види. Тя трепереше. Не се преструваше. Не отричаш страха, а го овладяваш. Вдигна ръце към копчетата на роклята, която бяха донесли в стопанството за нея. Корсажът беше зелен. Ръкавите се отделяха и бяха в червеникавокафяво като дългата пола, падаща до глезените.
Той я гледаше. Очите му следяха пръстите ѝ. Илиците на копчетата бяха корави, не беше трудно да покаже, че такива одежди са нещо ново за нея — висока непохватна селянка, свикнала да носи туника до коленете, нахлузвана презглава. Ако поискаше да провери ръцете ѝ, щеше да види мазоли. Тя живя в онова стопанство месеци наред, вършеше груба работа и в Акорси, преди да отпътува на юг. Фолко бе предложил това. Той се подготвяше старателно.
Графът се отдръпна малко по-назад, разглеждаше я с присвити очи. Тя приключи с копчетата и горната част на роклята се свлече.
— Стара — повтори Уберто. Зяпаше гърдите ѝ, не ръцете. — Твърде висока, твърде стара. Презрял плод и презряла плът. И тънки устни.
Трябваше той да я целуне. Или може би тя да целуне ръката му. И той не биваше да се досети, че тя иска това. „Всеки иска нещо“ — рече си. Той я доближи отново. Тя изви глава встрани.
— Не — отсече граф Уберто от Милазия. — Няма да извръщаш глава. Не и с мен.
Тя мълчеше. Той опря два пръста на лявата си ръка в бузата ѝ и завъртя главата ѝ към себе си. Тя потръпна. И той се усмихна, щом видя това. „Харесва му да се страхуват.“
После той плъзна пръстите си към тила ѝ, сграбчи косата и я придърпа към себе си, устата му се долепи до нейната силно и грубо.
И в същия миг я наръга в бедрото с острието в дясната си ръка.
Адрия изпищя. Болка като бърз тежък прилив, а тя знаеше, че този мъж може и да намаже ножовете си с отрова.
Както и тя имаше отрова по устните си.
Вторият слой от онова, с което ги бе намазала, долният слой я предпазваше да не се погуби сама с горния. Поне така бе обещал в Акорси онзи човек от Еспераня.
Уберто завъртя ножа и го издърпа. Болката разтърси Адрия заедно с отчаянието. Тя залитна. Той я остави да се олюлява, впил жаден поглед в нея.
— Господарю! — проплака тя. — Защо?…
— Боли, а? Има болка в потайните наслади — каза мъжът, който властваше тук. — Ще откриеш това тази нощ.
Още държеше ножа. Адрия погледна надолу. Видя кръв по срязаната рокля и по килима. Раната беше лоша. Не знаеше ще може ли да ходи. Ако не можеше, щеше да умре.
Но…
Затътри се към камината, сякаш губеше равновесие заради раната в крака. Той наблюдаваше. Очите му тъмнееха и на нея ѝ се стори, че съзира глад в тях.
— Родени сме в кръв — подхвърли Уберто от Милазия. — Момиче на твоята възраст знае това от години.
Адрия опря ръка в стената до камината.
— Господарю — изхленчи отново.
Кракът ѝ май щеше да се подгъне всеки миг. Наистина не знаеше ще може ли да се опира на него. Искаше ѝ се да заплаче. Всеки иска нещо.