— Смъкни роклята — заповяда той. — Я да видим тази рана. Трябва да се погрижим за нея.
— Прободохте ме, господарю — смънка тя.
Печелеше време. Човекът от Еспераня ѝ бе казал, че няма да се проточи дълго.
— Така е. Може би ще го направя отново, както и някои други…
Есперанецът не бе излъгал. Уберто от Милазия започна, но не довърши последното изречение в живота си.
Видя как ножът падна от ръката му. И сред всичко друго почувства свирепо студено удоволствие. А не само облекчение. Може би щеше да умре тук, ако не беше способна да ходи добре, но мъжът пред нея вдигна ръка към гърлото си и отвори уста за писък, обаче не се чу нито звук. Поредното обещание на есперанеца. Жертвата нямаше да изкрещи, да повика помощ. Щеше да се свлече безмълвно, но падането можеше да е шумно.
Имаше шум, но не силен. Той изпъна ръка да се подпре, но нямаше на какво там, където стоеше. Мекото тупване на пода можеше да бъде тълкувано отвън как ли не, вероятно като част от очакванията за случващото се тук, подобно на нейния писък. Адрия си каза, че не е първата, която е пищяла в тази стая с Уберто от Милазия.
Само че щеше да бъде последната. Несъмнено.
Очите му се ококориха, тя различи ужас в тях. Вече и двете му ръце се вкопчиха в гърлото, бореше се да вдиша. Преживяваното от нея удоволствие може и да беше недостойно. Нямаше да умува дали е така. Тя прекрачи встрани от камината и стената. Ахна, защото кракът ѝ за малко не се подви. Ножът му обаче не бе проникнал надълбоко, чак до дръжката. Просто бе искал да я уплаши. Вероятно се е възбуждал от вида на кръв, но явно нямаше отрова в раната. Не и в нея.
Взря се в мъжа на килима. Още се мъчеше да извика — може би иконома пред вратата, светия Джад или пък да отпъди демоните, които навярно вече виждаше в края на живота си.
Но още не беше умрял. Адрия се наведе, изохка от движението и взе падналия нож. Застана над него. И заговори с привичния си глас:
— Фолко Чино д’Акорси реши, че ти само хабиш живота, дарен ти от Джад. Изпратена съм да сложа край на това прахосване. Името ми е Адрия Риполи. Познаваш моя род. Умри в болка и дано никога не видиш светлина.
Синият халат се бе разгърнал. Тя пренесе тежестта си върху здравия крак, наведе се и заби ножа в половите му органи. И повтори за по-сигурно — заради умрелите тук деца.
Не беше от милозливите жени, никой в семейството ѝ не се отличаваше с добродушие, но как да не си представи деца, доведени треперещи от ужас в тази стая, за да бъдат подложени на зверски гаври и понякога убити. Ето защо използва ножа така, не се задоволи само с отровата по устните си.
Гледаше го как умира. Още кръв, и то в изобилие, по красивия източен килим. Мислеше си колко подобаващ край е тази осакатена голота. Ако имаше още по-зли мъже в света, не би искала да се озове в една стая с никого от тях. Сега този принадлежеше на Джад, за да бъде съден. Тя го изпрати там.
Имаше да върши още неща, стига да можеше, ако искаше да оцелее. А желанието ѝ за живот беше трескаво, не беше готова да се изправи пред същия съд.
— Господарю, моля ви! — изрече гръмко с гласа на селянка.
Пусна ножа и стигна с накуцване до прозорците, като потискаше пъшкането. Единият беше с рамкирани стъкла по новата мода, другият със старовремски капаци. И това бе отбелязано преди нейното идване. Фолко се подготвяше. Неговите хора — също, ако искаха да останат негови хора.
Тя отвори капаците. Изскърцаха, но тихо. Нямаше да се чуе. Наведе се навън да огледа.
Въжето беше на мястото си, вързано за клин в каменната стена и провиснало в мрака. Преди известно време внедриха в Милазия свой човек, който умееше да се катери. Той бе забил клина през някоя предишна нощ, а въжето бе вързал щом научиха, че е повикана. Трябваше да остави капаците отворени, нека стражниците нахълтат и видят въжето…
Ще стигнат до погрешно заключение. Защото нямаше истински път за бягство надолу по тази стена на двореца, не и за нея. Намираше се три етажа над двора и въпреки уменията си, които бяха полезни и за нея, и за Фолко, не би могла да се спусне на ръце по въжето, а и на площада долу винаги имаше стражници.
Само че дошлите в тази стая нямаше как да знаят какво е непосилно за нея. Не биха могли да научат и че Фолко подкупи бивш слуга в този дворец, за да му опише вътрешните покои и да посочи къде е скритата стълба. Фолко бе казал, че винаги има тайна стълба, водеща навън от покоите на владетеля. Адрия знаеше, че такава стълба съществува и в двореца на нейното семейство.
Трябваше да се добере до тази стълба, да се спусне и да излезе. На изхода щяха да я чакат мъже, които да ѝ помогнат в измъкването. Щеше да има кон, на който да препусне към свободата, към живота.